Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

— Между другото, Ели, къде беше тази сутрин?

— Моля?

— Тази сутрин. Исках да преработиш материала за децата в неравностойно положение. Никой не можа да ми каже къде си.

— Взимах интервю.

— От кого?

Ели си помисли, че един експерт по езика на тялото веднага би разбрал какво се крие зад изкуствената усмивка на Мелиса.

— От един адвокат. Разпитвах го за сексизма в съдебната зала.

— Хммм… Не е кой знае какво откритие. Гледай утре да си в редакцията в работно време. Самоинициативите — в извънработно. Разбра ли ме?

— Да.

— Добре. Искам две страници за първия брой в „Компас Кий“. Нещо от рода на „новата стара история“. — Тя надраска нещо в подвързания си с кожа бележник. — Следобед ми донеси няколко страници, да видим какво имаш.

— Слушам. — Усмивката на Ели беше най-широката и най-деловата в цялата стая, докато напускаше офиса с останалите си колеги.

„Днес прекарах деня в съвременна версия на Чистилището — написа тя и спря, за да отпие от виното си. — Архива на вестника.“

Той й бе изпратил съобщение от хотмейла си. Наричаше се Драскача. Шега между двамата. Тя кръстоса крака под стола в очакване компютърът да сигнализира отговора му.

„Ужасна дивачка си! Аз умирам да се ровя в архиви — изписа се на екрана. — Напомни ми на следващата ни среща да те заведа в отдела за периодика на Британската библиотека.“

Тя се усмихна доволно.

„Знаеш как да забавляваш едно момиче.“

„Старая се.“

„Библиотекарят ми даде цял куп папки. Да не скучая вечер в леглото.“

Боейки се, че това може да прозвучи саркастично, тя му изпрати усмихнат емотикон и се прокле на мига, защото си спомни, че той бе написал есе за „Литературен преглед“, в което твърдеше, че емотиконите са символ на непълноценната съвременна комуникация.

„Това беше ироничен емотикон“, добави тя и пъхна юмрук в устата си.

„Изчакай малко. Някой звъни.“ Екранът застина.

„Някой звъни.“ Жена му? Той се намираше в хотелска стая в Дъблин. Гледала към реката, така й каза. „Щеше да ти хареса.“ Какво трябваше да отговори на това? „Тогава ме вземи с теб следващия път?“ Твърде директно. „Сигурно?“ Звучеше малко саркастично. Накрая, изпускайки дълга, безшумна въздишка, тя бе отвърнала: „Да“.

Вината си беше само нейна, така твърдяха приятелите й. Ала тя не можеше да не се съгласи с тях — нещо необичайно за нея.

Срещнала го бе на литературния фестивал в Съфолк, където я бяха изпратили да интервюира писателя на трилъри, направил състояние, след като се бе отказал от жертвоприношенията пред олтара на високата литература. Името му бе Джон Армър, а неговият герой, Дан Хобсън, приличаше на анимационна амалгама от старомодни герои мъжкари. Интервюирала го беше по време на един обед, очаквайки доста несъстоятелна защита на жанра, може би леко недоволство, свързано с издателската индустрия — установила бе, че писателите са доста предпазливи в интервютата си. Очаквала бе шкембелия на средна възраст, с отпуснато тяло след годините, прекарани зад бюро. Но високият загорял мъж, който стана да се ръкува с нея, беше строен, с луничаво лице и приличаше на корав южноафрикански фермер. Оказа се забавен, чаровен, изпълнен със самоирония и открит. Вместо тя да му задава въпроси, той бе започнал да я разпитва за живота й, а след това сподели с нея теорията си за произхода на езика и убеждението, че съвременната комуникация става все по-вяла, безжизнена и уродлива.

Когато поднесоха кафето, Ели осъзна, че цели четирийсет минути не бе записвала нищо в бележника си.

— Не ви ли харесват? — попита тя, когато напуснаха ресторанта и тръгнаха към културния център, където се провеждаше фестивалът. Беше краят на годината и зимното слънце се бе скрило зад ниските сгради на притихналата главна улица. Ели бе прекалила с пиенето, достигайки точката, в която устата й своеволно изричаше необмислени неща. Не й се тръгваше от ресторанта.

— Кои по-точно?

— Испанските. И италианските. Обожавам италианската опера и не понасям немската — с всички тези твърди, гърлени звукове.

Той се замисли и паузата я обърка. Заговори отново, заеквайки от смущение:

— Знам, че е ужасно демодирано, но харесвам Пучини. Допадат ми силните чувства. Харесва ми звучното „р“, стакатото на думите… — Млъкна, защото осъзна претенциозността на казаното.

Той спря пред един вход, огледа бързо улицата зад тях и призна:

— Аз не обичам опера.

Гледаше я право в очите, когато го каза. Сякаш бе някакво предизвикателство. Тя усети как дълбоко в нея нещо поддава. „О, господи“, помисли си.