Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Моя прекрасна и единствена любов,

Не се отказвам от думите си. Стигнах до заключението, че ако двамата искаме да продължим напред, единственият начин е да вземем смело решение.

Не съм силен като теб. Когато се запознахме, реших, че си крехко създание и се нуждаеш от защита. Сега осъзнавам, че всичко съм объркал. Ти си силната, ти си човекът, който може да живее с тази любов и да се примири с факта, че тя никога няма да ни бъде позволена.

Моля те, не ме съди за слабостта. Единственият изход за мен е да отида на място, където никога няма да те срещна и няма да ме преследва мисълта, че мога да те видя с него. Имам нужда да съм някъде, където работата ще те изтласква от мислите ми минута след минута, час подир час. Тук това е невъзможно.

Ще приема назначението. Ще бъда на гара „Падингтън“, четвърти перон, в 7:15 в петък вечерта, и ще съм най-щастливият човек на света, ако събереш смелост да дойдеш с мен.

Ако не дойдеш, ще знам, че каквото и да изпитваме един към друг, не е достатъчно. Няма да те упреквам, любов моя. Знам, че в последните няколко седмици бе подложена на неимоверно напрежение и това ме измъчва. Мисълта, че ти причинявам страдание, ме съсипва.

Ще те чакам на перона от седем без петнайсет. Знай, че държиш сърцето ми, надеждите ми в своите ръце.

Твой,

Ели го прочете още веднъж и усети как, кой знае защо, очите й се насълзиха. Не можеше да свали поглед от едрия наклонен почерк; думите изплуваха пред нея след повече от четирийсет години. Огледа писмото, провери и плика за някаква информация. Адресирано беше до пощенска кутия номер 13, Лондон. Какво направи ти, собственице на пощенска кутия номер 13 , попита безмълвно.

Изправи се, внимателно върна писмото в плика и отиде при компютъра си. Отвори файла с пощата и натисна „презареди“. Нищо след съобщението, което бе получила в седем и четирийсет и пет.

Трябва да излизам за вечеря, миличка. Съжалявам, вече закъснявам. Доскоро. X

1960 година

— Тя идва на себе си.

Чу се рязък звук от преместване на стол, после бързото изтракване на халките на перде. Шепненето на два гласа.

— Ще повикам доктор Харгрийвс.

Думите бяха последвани от тишина, в която тя бавно осъзна наличието на други звуци — гласове, приглушени от разстоянието, минаваща кола. Странно, струваше й се, че под нея има някакъв път. Остана да лежи и да осмисля това, позволявайки му да кристализира, давайки време на съзнанието си да навакса, докато разпознае всеки отделен звук.

И тогава почувства болката. Пробиваше си път в тялото й с изискана последователност: първо ръката — остро, парещо усещане от лакътя до рамото, после главата — монотонна, безпощадна. Останалата част от тялото й я болеше, както когато…

Когато…?

— Докторът ще е тук всеки момент. Каза да спусна щорите.

Устата й беше много суха. Стисна устни и преглътна с мъка. Искаше да помоли за вода, но думите отказваха да излязат. Отвори с мъка очи. Около нея се движеха две неясни сенки. Всеки път, когато мислеше, че ги е разпознала, те отново започваха да се движат. Сини. Бяха сини.

— Знаеш ли кого приеха току-що?

Единият от гласовете се снижи:

— Приятелката на Еди Кокран. Момичето, което оцеляло в автомобилната катастрофа. Пишела песни за него. Е, вече няма да го прави…

Тя не разбираше за какво говорят. Болката в главата й се бе превърнала в кънтящ, пулсиращ звук, който ставаше все по-висок и по-силен. Не й оставаше друго, освен да притвори очи и да изчака, докато болката отмине. Изведнъж се появи някаква белота, заля я като приливна вълна. Тя въздъхна тихо и с известна благодарност се остави в прегръдката й.

— Будна ли сте, скъпа? Имате посетител.

Над нея потрепваше размит образ, причудлива форма, която се движеше бързо насам-натам. Изведнъж си припомни първия си ръчен часовник и как бе правила слънчеви зайчета със стъкленото му капаче, които танцуваха върху тавана на детската стая и разлайваха кученцето й.