Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Ели се постара да звучи неутрално.

— А ти искаш ли го?

— Да. И без това не си харесвам работата. А и Лена печели за двама. Сигурно е доста приятно да се занимаваш с бебето по цял ден.

— Бащинството е повече от занимание… — поде тя.

— Знам. Внимавай… точно пред теб. — Той я хвана за лакътя и й помогна да заобиколи кучешкото ако на тротоара. — Но съм готов да го направя. Не ми се стои в кръчмата всяка вечер. Вече съм в очакване на следващото действие. Не казвам, че не ми е приятно да съм с вас, но понякога се чудя дали не ни е време на всички… ами да пораснем.

— О, не! — Ели стисна ръката му. — Преминал си в другия лагер!

— Е, аз не си харесвам работата като теб. За теб тя е всичко, нали?

— Почти всичко — съгласи се тя.

Повървяха мълчаливо още няколко пресечки, заслушани в далечните клаксони, затръшването на автомобилни врати, приглушената градска врява. Ели обожаваше тази част от вечерта, стоплена от приятелството, временно освободена от несигурността, която обгръщаше останалата част от живота й. Прекарала бе добре в кръчмата и сега се връщаше в уютния си апартамент. Беше здрава. Имаше кредитна карта с голям, неизползван лимит, планове за уикенда и единствена от приятелите си все още не си бе открила бял косъм. Животът й си го биваше.

— Мислила ли си изобщо за нея? — попита Дъглас.

— За коя „нея“?

— Жената на Джон. Мислиш ли, че тя знае?

Споменаването й помрачи настроението на Ели.

— Нямам представа. — И тъй като Дъглас не каза нищо, добави: — На нейно място щях да знам. Джон каза, че се интересува повече от децата, отколкото от него. Понякога си мисля, че дълбоко в себе си е доволна, че не трябва да се безпокои за него. Да го прави щастлив, искам да кажа.

— Хммм, ще ти се…

— Може би. Но ако трябва да съм откровена, отговорът е „не“. Не мисля за нея и не се чувствам виновна. Защото според мен това нямаше да се случи, ако бяха щастливи или… ами… един за друг.

— Вие, жените, живеете с погрешни представи за мъжете.

— Смяташ, че той е щастлив с нея? — Тя се взря изпитателно в него.

— Нямам представа. Просто мисля, че няма нужда да е нещастен, за да спи с теб.

Настроението леко се промени и сякаш за да му даде да разбере, тя пусна ръката му и нагласи шалчето около врата си.

— Значи, мислиш, че съм лош човек. Или смяташ него за лош.

Ето, казаха й го. Това, че го чу от Дъглас, най-толерантния от всичките й приятели, я жегна.

— Не, не смятам никого за лош. Просто си мисля за Лена и какво ще означава за нея да носи моето дете, а после аз да й изневерявам само защото обръща повече внимание на моето бебе, отколкото на мен…

— Значи наистина го смяташ за лош човек.

Дъглас поклати глава.

— Просто… — Спря и вдигна поглед към нощното небе, преди да отговори. — Просто казвам, че трябва да внимаваш, Ели. Всички тези опити да разгадаеш какво иска да каже, да търсиш подтекст… глупаво е. Губиш си времето. В моя роман нещата са доста по-прости. Някой харесва теб, ти също го харесваш, ставате гаджета и толкоз.

— В хубав свят живееш, Дъг. За жалост, не прилича на реалния.

— Хайде да сменим темата. Не биваше да я подхващаме на няколко питиета.

— Напротив. — Гласът й прозвуча остро. — In vino veritas. Всичко е наред. Поне знам какво мислиш по въпроса. Поздрави Лена от мен.

Тя измина сама последните две пресечки до дома си, без да се обърне нито веднъж, за да погледне стария си приятел.

„Нейшън“ събираше багажа си, кашон по кашон, за да се прехвърли в новия си дом със стъклена фасада на обновения крайбрежен булевард в източната част на града. Седмица подир седмица офисите на вестника постепенно се опразваха: на мястото на купищата стари вестници, папки и архивирани изрезки под острата светлина на неоновите лампи неочаквано лъсваха участъци от ламинирана повърхност. Сувенири от миналото излизаха на бял свят като археологически находки: флагове от кралски юбилеи, деформирани шлемове от далечни войни и грамоти за отдавна забравени награди. Навсякъде имаше оплетени кабели, мокетът бе вдигнат, на таваните се появяваха големи дупки, обект на престорен интерес от страна на здравни специалисти и експерти по безопасността, както и на безкрайна върволица посетители с бележници в ръка. Отделите за реклама, обяви и спорт вече се бяха преместили на „Компас Кий“. Съботното издание и „Бизнес и управление на финансите“ се канеха да се прехвърлят през следващите седмици. Отдел „Общество“ — този на Ели — щеше да ги последва, а най-накрая щяха да се преместят и „Новините“ като с вълшебна пръчица, така че съботният брой на вестника щеше да се подготви в старите офиси на Търнър стрийт, а понеделнишкият да „изскочи“ от новия адрес като заек от шапката на илюзионист.