Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Ето го пак синьото. Гледаше го как се движи, придружавано от шумолящ звук. Усети една ръка върху китката си и в следващия миг я прониза остра болка, която я накара да извика.

— Малко по-внимателно с тази страна, сестро — предупреди гласът.

— Ужасно съжалявам, доктор Харгрийвс.

— Ръката се нуждае от допълнителна операция. Закрепили сме я, но не е достатъчно.

Тъмна сянка се надвеси над краката й. Искаше й се сянката да придобие плът, но и тя като сините сенки отказа да го стори. Отново притвори очи.

— Може да поседите при нея, ако желаете. Говорете й. Тя ви чува.

— Какво е положението с… другите наранявания?

— Боя се, че ще й останат няколко белега. Особено на ръката. Получила е силен удар в главата, затова може да мине известно време, преди да дойде на себе си. Но предвид тежката катастрофа, можем да кажем, че се е отървала леко.

Последва кратко мълчание.

— Да.

Някой бе оставил фруктиера с плодове на шкафчето до нея. Тя отново отвори очи, погледът й обхвана предмета, постепенно формата и цветовете станаха по-плътни. Отпусна се, усещайки рязка болка, но беше доволна, че е разпознала какво е. Грозде, каза си. После отново повтори думата, оставяйки я да се настани в главата й: грозде . Това й се стори важно, сякаш й помагаше да се задържи в тази нова реалност.

После, също толкова бързо, колкото се бе появило, гроздето изчезна, скрито от тъмната синя маса, която се бе настанила до нея. Когато дойде по-близо, тя успя да различи едва доловим мирис на тютюн. Гласът, който се разнесе, бе грижовен и леко притеснен.

— Дженифър? Дженифър? Чуваш ли ме?

Думите бяха толкова силни; странно натрапчиви.

— Джени, скъпа, аз съм.

Тя се зачуди дали ще я оставят да види отново гроздето. То й се струваше важно: едро, мораво, солидно. Познато.

— Сигурна ли сте, че ме чува?

— Сигурна съм, но за нея общуването е много болезнено.

Последва шепот, който тя не можа да разбере. Или просто бе спряла да опитва. Нищо не беше ясно.

— Можеш ли… — прошепна тя.

— Но мозъкът й не е увреден? От катастрофата? Знаете ли колко време ще е нужно, за да…

— Както казах, получила е доста силен удар по главата, но няма обезпокоителни симптоми. — Звук от прелистване на страници. — Няма фрактури, няма оток на мозъка. Но тези неща винаги са малко непредсказуеми… Пациентите реагират различно. Трябва да сте малко по…

— Моля ви… — Гласът й бе едва доловим шепот.

— Доктор Харгрийвс! Май се опитва да говори!

— … искам да видя…

Край нея изплува лице.

— Да?

— … искам да видя… — Копнееше да види зърната грозде.

— Иска да види съпруга си! — Сестрата се изправи тържествуващо. — Мисля, че иска да види съпруга си!

Последва мълчание, след което някой се надвеси над нея.

— Тук съм, скъпа. Всичко е наред.

Тялото се оттегли и тя чу звук, който приличаше на потупване по гърба.

— Ето, видяхте ли? Вече идва на себе си. Трябва само да имаме търпение.

Отново се разнесе мъжки глас:

— Сестра? Бихте ли се погрижили да приготвят вечеря? Нещо леко и лесно за преглъщане… И ако не ви затруднява, можете да ни донесете по чаша чай. — Тя чу стъпки, гласове, които продължиха да разговарят тихо край нея. Последната й мисъл, когато светлината отново изчезна, бе: Съпруг?

По-късно, когато й казаха колко дълго е била в болницата, й беше трудно да повярва. Времето бе накъсано, неуправляемо, появяваше се и изчезваше в хаотичен набор от часове. Беше вторник, закуска. После сряда, обед. Явно бе спала осемнайсет часа — съобщиха й го с известно неодобрение, сякаш да спиш толкова бе проява на лошо възпитание. А после дойде петък. Отново.

Понякога, когато се събуждаше, беше тъмно и тя повдигаше леко глава върху колосаната бяла възглавница и се заслушваше в тихите движения в отделението: звука от меките обувки на сестрите, разговора между сестра и пациент. Сестрите й бяха казали, че ако желае, вечер може да гледа телевизия. Съпругът й плащал за частното лечение — би могла да има каквото пожелае. Винаги благодареше и отказваше, обяснявайки, че е достатъчно объркана от постоянния приток на информация, за да има нужда от безкрайното бърборене на кутията в ъгъла.

Когато започна да спи по-малко и периодите на будуване се увеличиха, тя свикна с лицата на жените в малкото отделение. По-възрастната пациентка в стаята отдясно на нейната имаше мастиленочерна коса, старателно прибрана в строга, идеално оформена прическа; чертите й сякаш бяха замръзнали в смаяно, леко разочаровано изражение. На младини бе играла в някакъв филм и удостояваше с тази информация всяка нова сестра. Имаше началнически глас и малко посетители. В стаята отсреща лежеше пълна млада жена, която плачеше тихо в ранните часове на деня. Енергична по-възрастна жена — може би бавачка? — всяка вечер водеше малки деца да я видят. Оставаха около час. Двете момченца се катереха по леглото, прегръщаха я, докато бавачката не им кажеше да я оставят, за да не „наранят майка си“.