Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Сестрите й казаха имената на тези жени, а също и своите, но тя не можеше да ги запомни. Подозираше, че ги разочарова.

Съпругът й , както го наричаха всички, идваше почти всяка вечер. Носеше елегантен костюм, тъмносин или сив, целуваше я леко по бузата и обикновено сядаше в края на леглото. Питаше я загрижено как намира храната и дали не иска да й донесе нещо. А понякога просто четеше вестник.

Беше красив мъж, може би десетина години по-възрастен от нея, с високо чело и очи, които гледаха сериозно под падналите клепачи. Дълбоко в себе си тя знаеше — той наистина е човекът, който твърди, че е, и тя е омъжена за него, но се озадачаваше, че не изпитва нищо, макар всички да очакваха различна реакция. Понякога, когато той не я гледаше, го изучаваше с надеждата, че ще открие нещо, което да разбуди спомените й . Понякога отваряше очи и виждаше, че той седи с вестник на коленете и я наблюдава, сякаш изпитва нещо подобно.

Доктор Харгрийвс, лекуващият лекар, идваше всеки ден, преглеждаше картона, питаше я дали може да му каже кой ден е днес, колко е часът, как й е името. Тя винаги отговаряше правилно. Дори успя да му каже, че министър-председателят е Макмилан, както и възрастта си, двайсет и седем години. Но се затрудняваше с вестникарските заглавия, със събития, случили се преди идването й тук.

— И това ще стане — потупваше я по ръката той. — Не се насилвайте.

А после се появи и майка й, която й донесе малки подаръци — сапун, хубав шампоан, списания — сякаш се надяваше те да й помогнат да си спомни коя е.

— Всички много се тревожим за теб, Джени, скъпа — казваше и поставяше хладна ръка върху челото й. Това й харесваше. Не й беше познато, но й харесваше. От време на време майка й понечваше да каже нещо, после промърморваше: — Не бива да те уморявам с моите въпроси. Ще си спомниш всичко. Така казват докторите. Не бива да се тревожиш.

Тя искаше да я увери, че не се тревожи. Чувстваше се добре в своята обвивка. Просто изпитваше смътно неудобство, че не може да е човекът, когото всички явно очакват да бъде. В подобни моменти, когато мислите й бяха твърде объркани, тя неизменно заспиваше отново.

Накрая й съобщиха, че се прибира у дома. Беше мразовита утрин, толкова студена, че следите от самолетите не се разнасяха, а се открояваха като гора в яркосиньото зимно небе. Тя вече бе започнала да се разхожда из отделението и да разменя списания с останалите пациенти, които бъбреха със сестрите, а понякога, ако имаха желание, слушаха радио. Направиха й втора операция на ръката, която заздравяваше добре, така й казаха, макар че дългият червен белег на мястото, където бе вкарана пластината, я караше да потръпва и тя се опитваше да го крие под дългия ръкав. Изследваха зрението и слуха й; кожата й се бе изчистила от хилядите драскотини, причинени от късчетата стъкло. Синините бяха избледнели, а счупеното й ребро и ключицата бяха зараснали достатъчно, за да може да лежи в различни пози, без да изпитва болка.

Според лекарите всички признаци сочеха, че е възвърнала „предишната си форма“. Те повтаряха тази фраза като магическо заклинание, което би трябвало да я накара да си спомни коя е. Междувременно майка й прекарваше часове да й показва черно-бели фотографии, в опит да й припомни предишния й живот.

Тя научи, че е омъжена от четири години. Нямаше деца — от приглушения глас на майка си предположи, че това е източник на известно разочарование за всички. Живееше в скъпа къща в най-добрата част на Лондон, с икономка и шофьор; увериха я, че много млади дами биха дали мило и драго да имат и половината от това. Съпругът й бе важна фигура в минния бизнес — често отсъствал, но й бил толкова предан, че отложил няколко много важни командировки след катастрофата. Съдейки от почтителния начин, по който медицинският персонал разговаряше с него, тя предположи, че той наистина е доста важна персона и че съответно тя също би трябвало да очаква известен респект, макар това да й се струваше безсмислено.

Никой не й обясни в подробности как се бе озовала тук, но веднъж успя да хвърли око в папката на лекаря и знаеше, че е претърпяла автомобилна катастрофа. В единствения случай, когато притисна майка си да й каже подробности, тя почервеня и поставяйки малката си пълна ръка върху дланта на Дженифър, отвърна: „Не мисли за това, скъпа. Много ще се разстроиш“. Очите й се напълниха със сълзи и Дженифър, не желаейки да я тревожи, се отказа да настоява.

Бъбриво момиче с бухнала яркооранжева коса бе дошло от другия край на болницата да подстриже Дженифър и да оформи прическата й. Това, както й обясни, щяло да я накара да се почувства много по-добре. Дженифър бе изгубила малко коса на тила — обръснали я бяха, за да зашият раната — а фризьорката заяви, че е невероятна в прикриването на подобни наранявания.