Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

— Да, скъпа, това е. Уиски. Два пръста, с лед. Благодаря.

На вечеря той седна от дясната й страна на огромната махагонова маса. Тя сипа от димящото ястие в чиниите, а той ги постави на местата, където седяха. „Значи това е моят живот — улови се да мисли тя, докато гледаше как се движат ръцете му. — Това правим вечер.“

— Какво ще кажеш да поканим семейство Монкрийф на вечеря в събота?

Тя хапна малко късче от вилицата си.

— Защо не.

— Добре. — Съпругът й кимна. — Приятелите ни постоянно питат за теб. Ще се радват да видят, че отново си… същата като преди.

Тя се усмихна бегло.

— Много мило от тяхна страна.

— Мисля една-две седмици да не каним много гости. Нужно ти е време да свикнеш.

— Благодаря.

— Това е много вкусно. Ти ли го приготви?

— Не. Госпожа Кордоза.

— А.

Продължиха да се хранят в мълчание. Тя пи вода — доктор Харгрийвс й бе казал да избягва силните питиета — но завиждаше на съпруга си за чашата пред него. Алкохолът щеше да разсее потискащата несигурност, да я смекчи.

— Как са нещата в работата?

Главата му остана наведена над чинията.

— Добре. През следващите две седмици трябва да отскоча до мините. Но не и преди да се уверя, че можеш да се справяш без мен. Разбира се, госпожа Кордоза ще ти помага.

Тя почувства леко облекчение при мисълта, че ще остане сама.

— Сигурна съм, че ще се справя.

— А след това мисля да отскочим до Ривиерата за две седмици. Там имам малко работа, а слънцето може да ти се отрази добре. Доктор Харгрийвс каза, че помага за избледняването… на белезите ти… — Гласът му заглъхна.

— Ривиерата — повтори тя. Внезапно си представи огрян от луната бряг. Смях. Звън на стъклени чаши. Притвори очи, надявайки се изплъзващото се видение да стане по-ясно.

— Този път може да шофираме дотам, само двамата.

Дженифър не си спомняше нищо. Чуваше шума на кръвта в ушите си. „Успокой се! — нареди си. — Ще си спомниш! Доктор Харгрийвс каза, че ще си върнеш паметта.“

— Там винаги изглеждаш много щастлива. По-щастлива отколкото в Лондон. — Той вдигна очи към нея, а после ги отмести.

Ето го отново — чувството, че я изпитват. Тя се насили да дъвче и да преглъща.

— Щом така мислиш — отвърна тихо.

В стаята стана тихо, чуваше се само потракването на приборите в чинията му, потискащ звук. Изведнъж храната й се стори отблъскваща.

— Всъщност съм по-уморена, отколкото мислех. Нали не възразяваш да полегна?

Когато стана, и той се изправи.

— Трябваше да кажа на госпожа Кордоза да приготви нещо по-леко. Да ти помогна ли да се качиш в спалнята?

— Не, няма нужда. — Дженифър махна леко, отклонявайки предложената й ръка. — Просто съм малко уморена. Сигурна съм, че утре ще се чувствам по-добре.

В десет без четвърт тя го чу да влиза в стаята. Лежеше в леглото и усещаше всичко с необикновена острота — допира на чаршафите, лунната светлина, която проникваше през дългите завеси, далечните звуци от трафика на площада, такситата, забавящи скорост, за да слезе някой клиент, любезните поздрави между хората, които разхождаха кучетата си. Не помръдваше, очаквайки нещо в съзнанието й да се намести и всичко в главата й да се подреди със същата лекота, с която се бе приспособила към физическата си среда.

И тогава вратата се отвори.

Той не включи осветлението. Тя чу тихото трополене на дървени закачалки, докато окачваше сакото си, мекият звук от свалянето на обувките. И изведнъж се вцепени. Нейният съпруг — този мъж, този непознат — се канеше да легне в леглото й. Толкова бе заета да свикне с всичко около нея, че не се бе сетила за това. Дълбоко в себе си се бе надявала той да спи в стаята за гости.

Стисна очи и си наложи да диша спокойно, преструвайки се, че спи. Чу как той изчезна в банята, шума от водата, енергичното миене на зъбите и кратката гаргара. Краката му прекосиха тихо застлания с килим под и съпругът й се плъзна под завивките — от тежестта му матракът хлътна, а рамката на леглото изскърца недоволно. За миг остана да лежи неподвижно, а тя продължи да се преструва, че спи. „Господи, не още — помоли се. — Едва го познавам.“

— Джени? — прошепна той.

Тя почувства ръката му върху бедрото си и положи усилия да не трепне.

Мъжът й го погали колебливо.

— Джени?

Тя въздъхна дълбоко, сякаш бе потънала в невинната забрава на съня. Усети как той спря, ръката му остана неподвижна, а после, също въздъхвайки, отпусна тежко глава върху възглавницата си.