Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Мойра Паркър забеляза стиснатите челюсти на шефа си, решителния начин, по който прекоси офиса, за да влезе в своя кабинет, и си помисли, че вероятно е добре, дето господин Арбътнот, записан за два и половина, закъснява. Явно последната среща не беше минала добре.

Тя се изправи, приглади полата си и взе палтото му, напръскано от дъжда при кратката разходка между колата и офиса. Остави чадъра на стойката и закачи внимателно палтото на закачалката, бавейки се малко повече от обикновено. Работила бе за него достатъчно дълго, за да знае кога има нужда да остане сам.

Наля му чаша чай — той винаги пиеше чай следобед, две кафета сутрин — събра документите си с пестеливи движения, резултат от дългите години практика, след което почука на вратата и влезе.

— Сигурно господин Арбътнот закъснява заради трафика. На Мерилебън Роуд има голямо задръстване.

Той четеше писмата, които бе оставила на бюрото му за подпис. Явно удовлетворен, извади писалката от горното джобче на сакото си и подписа документите с резки енергични движения. Мойра остави чая върху бюрото и взе писмата.

— Запазих ви билети за полета до Южна Африка и уредих да ви посрещнат на летището.

— Това е на петнайсети?

— Да. Ето и продажбите за миналата седмица. Последната ведомост на заплатите е в тази папка. Не бях сигурна дали ще имате време за обед след срещата с автомобилостроителите и си позволих да ви поръчам сандвичи.

— Много мило, Мойра. Благодаря ти.

— Сега ли да ви ги донеса? С чая?

Той кимна и й се усмихна бегло. Тя поруменя. Знаеше, че другите секретарки се смеят зад гърба й заради свръхвнимателното — според тях — отношение към шефа й, да не говорим за строгите дрехи и старанието, с което вършеше нещата. Но той бе мъж, който обичаше всичко да е както трябва, и тя разбираше това. Тези глупави момичета, вечно забили глави в някое списание, с тяхното постоянно бъбрене в дамската тоалетна, не разбираха какво удоволствие може да достави добре свършената работа. Не разбираха удовлетворението от това да си незаменима.

Тя се поколеба за миг и изтегли едно писмо от папката си.

— Пристигна новата поща. Може би ще поискате да видите това. Още едно от онези писма — за хората в Рочдейл.

Шефът й смръщи вежди и леката усмивка, която озаряваше лицето му, изчезна. Прочете писмото два пъти.

— Видял ли го е някой?

— Не, сър.

— Сложи ги в папката с останалите. — Той й подаде писмото. — Неприятна история. Зад това стоят профсъюзите. Няма да им позволя да ме разиграват.

Мойра взе писмото, без да продума. На излизане от кабинета спря за миг.

— Може ли да попитам… как е съпругата ви? Сигурно се радва, че вече си е у дома.

— Добре е, благодаря. Много… много по-добре — отвърна шефът й. — Нали знаеш поговорката: „У дома и стените помагат“.

Тя преглътна.

— Радвам се да го чуя.

Вниманието му вече бе другаде — прелистваше салдото на продажбите, което му бе оставила. Все така с усмивка на уста, Мойра Паркър притисна папката към гърдите си и се върна обратно на бюрото си.

„Те са наши стари приятели — каза съпругът й. — Не мисля, че ще е прекалено голямо изпитание за теб.“ Двама от тях вече й бяха познати, тъй като я бяха посетили в болницата и още веднъж, когато се прибра у дома. Ивон Монкрийф, стройна тъмнокоса жена малко над трийсетте, й бе приятелка, откакто бяха станали съседки на Медуей скуеър. Сухите й маниери и язвителни забележки бяха в пълен контраст с тези на другата й приятелка, Вайълет (Ивон я познаваше още от училище), която, изглежда, приемаше хапливия хумор и шеговитите коментари на Ивон за задължителни.

Дженифър отначало се затрудняваше да вниква в смисъла на репликите, които си разменяха, да свързва казаното с имената, които споменаваха, но се чувстваше добре в компанията им. Учеше се да се доверява на вътрешното си чувство по отношение на хората: спомените, изглежда, обитаваха не само съзнанието.

— Ще ми се и аз да можех да си загубя паметта — каза Ивон, когато Дженифър й призна колко странно се бе почувствала в болницата. — Щях да си грабна шапката и да изчезна. И да забравя, че съм омъжена за Франсис. — Отбила се беше, за да увери Дженифър, че всичко е наред. Щеше да е тиха приятелска вечеря, но с приближаването на вечерта тя почти се беше парализирала от нерви.