Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Дженифър.

— Здравей, Бут — каза тя.

Ели седеше в колата и бършеше с ръкав парата от прозореца срещу шофьорското място. Паркирала беше на непозволено място и всеки момент можеха да я глобят, но не я интересуваше. Не можеше да помръдне.

Наблюдаваше как Дженифър поема по пътеката, забеляза лекото колебание в крачката й, което издаваше опасенията й. На два пъти възрастната жена бе настояла да се върнат у дома, защото са закъснели, защото всичко е загубено, безполезно. Ели се бе престорила на глуха. Тананикаше си тихичко, докато накрая Дженифър Стърлинг, с необичайно раздразнение, я нарече „упорито, твърдоглаво момиче“.

Наблюдаваше как Дженифър върви, скрита под чадъра си, и се боеше, че всеки момент ще се обърне и ще побегне. Това й показваше, че възрастта не е защита срещу опасностите на любовта. Докато слушаше думите на Дженифър, мятащи се шеметно между радостта и опасенията, сякаш чуваше собствените си безкрайни анализи на думите на Джон, долавяше собствената си отчаяна нужда от нещо, което бе очевидно погрешно. Сякаш някой изричаше собствените й прогнози за изхода, опитваше се да разгадае смисъла на всяка изречена дума.

Но Антъни О’Хеър бе различен човек.

Тя отново избърса прозореца и видя как Дженифър забави крачки и спря. Той пристъпи към нея, някак по-висок отпреди, леко приведен, докато излизаше изпод навеса. Застанаха един срещу друг, стройната жена в дъждобрана и библиотекарят. Дори от това разстояние Ели виждаше, че не забелязват дъжда, малкия красив парк, любопитните очи на хората. Гледаха се безмълвно и стояха така, сякаш нямаха намерение да помръднат хиляди години. Дженифър пусна чадъра на земята, наклони изящно глава на една страна и вдигна ръка към лицето му. Ръката на Антъни също се вдигна и притисна дланта й към кожата си.

Ели Хоуърт продължи да ги гледа още миг, после се отмести от прозореца и остави парата да замъгли стъклото. Премести се на шофьорското място, издуха носа си и запали двигателя. Добрите журналисти знаят кога да сложат край на историята.

Къщата бе разположена на улица с еднотипни викториански сгради. Прозорците и входът й бяха очертани с рамка от бяла боя, но разнородните щори и пердета говореха за различни собственици. Ели изключи двигателя, слезе от колата и се упъти към входната врата. Огледа имената върху звънците, на партера бе само неговото име. Тя малко се изненада; не предполагаше, че Рори притежава апартамент. Но пък какво ли изобщо знаеше за живота му? Абсолютно нищо.

Статията бе в голям кафяв плик, с неговото име отгоре. Тя го пъхна под вратата и нарочно хлопна шумно капака на пощенската кутия. Върна се на входа и седна на тухления парапет, като уви шала около лицето си. Беше се усъвършенствала в седенето. Откри, че й е приятно да наблюдава как животът си тече наоколо. Понякога го правеше по най-неочакван начин.

От другата страна на улицата висока жена махаше с ръка на тийнейджър. Той си сложи качулката, пъхна слушалки в ушите си и не се обърна назад да я погледне. Надолу по улицата двама мъже се бяха облегнали на отворения капак на голяма кола. Разговаряха, сякаш нехаещи за мотора вътре.

— Написала си Руарид неправилно.

Тя погледна зад себе си и го видя да се подпира на рамката на вратата, с вестника в ръка.

— Много неща върша неправилно.

Рори носеше същата тениска с дълги ръкави, с която бе първия път, когато го видя, размъкната от години употреба. Тя си помисли, че харесва пренебрежителното му отношение към дрехите. Припомни си каква бе тъканта на тениската на допир.

— Хубава статия — каза Рори и вдигна вестника. — „Скъпи Джон! Петдесет години от последните писма на една голяма любов.“ Разбрах, че си златното момиче на отдел „Общество“.

— Засега. Всъщност — продължи тя — вътре има едно писмо, което си измислих. Нещо, което бих казала аз. Ако ми се удаде възможност.

Той сякаш не я чу.

— А Дженифър ти е позволила да използваш първото.

— Анонимно, да. Беше страхотна. Разказах й всичко и тя беше страхотна. — Лицето му остана безизразно.

Чу ли какво казах? , попита го тя безмълвно.

— Мисля, че беше малко шокирана, но след всичко, което се случи, едва ли я е било грижа.

— Антъни беше тук вчера. Сякаш е друг човек. Не знам защо дойде. Може би просто искаше да поговори с някого. — Рори кимна замислено с глава. — Носеше нова риза и вратовръзка. И се беше подстригал.

Думите му я накараха да се усмихне.

В тишината Руарид се изпъна на стъпалото, сключи ръце над главата си.