Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

— Не мога. Не мислиш ли, че понякога е по-добре да не предприемеш нещо.

— Писмото, Дженифър.

Дженифър го взе от бюфета, подържа го за миг и й го подаде.

Мила моя Дженифър,

Позволено ли е на възрастните мъже да плачат? Седя тук, чета и препрочитам писмото, което ми изпрати, и ми е трудно да повярвам, че животът ми е поел в толкова неочаквана, щастлива посока. Подобни неща се случват рядко. Научих се да съм благодарен за онова, което имам: моя син, неговите деца, добър живот, макар и монотонен. Оцеляване. О, да, всичко винаги се свеждаше до оцеляването.

А сега — отново ти. Твоите думи, твоите емоции ме накараха да изпитам стария копнеж. Може ли да искаме толкова много? Дали ще събера смелост да те видя отново? Съдбата бе толкова сурова към нас, че ми е трудно да повярвам, че ще се срещнем. Сигурно ще се окажа повален от болест, ще ме блъсне автобус, ще бъда погълнат от първия кит в Темза. (Да, все още виждам живота във вестникарски заглавия.)

Последните две нощи чувах думите ти в съня си. Чувах гласа ти и ми идваше да запея. Припомних си неща, които мислех, че съм забравил. Усмихвам се за щяло и нещяло, плаша близките си и ги карам да четат какви са признаците на деменцията.

Ти беше съкрушена, когато се видяхме за последен път в онзи хотел; пълноценният ти живот след това ме накара да променя представата си за света. Сигурно е добро място, щом се е погрижил за теб и дъщеря ти. Не можеш да си представиш колко ме радва това. Безкрайно. Не мога да пиша повече. Затова ще рискувам, изпълнен с трепет: Поустман Парк. Четвъртък. По обед?

Очите на Ели се просълзиха.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Не виждам никаква причина да се тревожиш.

Антъни О’Хеър седеше на пейка в парка, в който не бе идвал от четирийсет и четири години, с вестник, който не можеше да чете, и с известна изненада осъзна, че си спомня подробностите на всяка възпоминателна плочка 17.

МЕРИ РОДЖЪРС, СТЮАРДЕСА НА „СТЕЛА“, ОТСТЪПИЛА СПАСИТЕЛНАТА СИ ЖИЛЕТКА И ОСТАНАЛА ДОБРОВОЛНО НА ПОТЪВАЩИЯ КОРАБ.

УИЛЯМ ДРЕЙК, ЗАГУБИЛ ЖИВОТА СИ, ЗА ДА СПАСИ ДАМА В ХАЙД ПАРК, КОГАТО КОНЕТЕ Й СТАНАЛИ НЕУПРАВЛЯЕМИ СЛЕД ПОВРЕДА В КАРЕТАТА.

ДЖОУЗЕФ АНДРЮ ФОРД, СПАСИЛ ШЕСТИМА ДУШИ ОТ ПОЖАР НА ГРЕЙН ИН РОУД, НО ЗАГИНАЛ ОТ ИЗГАРЯНИЯТА СИ.

Антъни седеше тук от единайсет и четирийсет. Сега бе дванайсет и седем минути.

Той вдигна часовника към ухото си и го разклати. Дълбоко в сърцето си не вярваше, че това ще се случи. И как би могло? Ако работиш твърде дълго в архива на някой вестник, виждаш, че историите се повтарят: войни, глад, финансови кризи, погубена любов, разделени семейства. Смърт. Разбити сърца. Щастливият завършек е рядкост. „Животът ми не е бил съвсем лош“, каза си той твърдо, докато минутите се изнизваха. Тази фраза му бе до болка позната.

Дъждът се бе усилил и малкият парк се изпразни. Под навеса седеше само той. В далечината виждаше булеварда, колите, които минаваха през локвите и заливаха със струи вода непредпазливите.

Стана дванайсет и петнайсет.

Антъни О’Хеър си припомни всички причини, заради които трябваше да изпитва благодарност. Лекарят му бе изумен, че изобщо е жив. Антъни подозираше, че отдавна чака да го посочи за пример на лекомислие на пациентите си с чернодробни проблеми. Фактът, че продължаваше да живее, поставяше под съмнение авторитета на доктора и на медицинската наука. За миг той се запита дали наистина би могъл да пътува. Не искаше отново да види Конго, но Южна Африка му беше интересна. Може би Кения. Ще се прибере у дома и ще планира пътуването. Така ще има за какво да мисли.

Чу острия звук от спирачките на автобус, вика на сърдит велосипедист. Беше му достатъчно да знае, че тя го е обичала. Че е била щастлива. Това би трябвало да е достатъчно, нали? Не е ли предимство на третата възраст да вижда нещата в перспектива? Някога бе обичал жена, която, както се оказа, също го бе обичала много. Трябваше да е благодарен на съдбата за това.

Беше дванайсет и двайсет и една минути.

И тогава, в мига, в който се канеше да стане, да сгъне вестника си и да поеме към дома, видя, че край входа на парка спира малка кола. Изчака, скрит в сумрака под малкия навес.

След известно забавяне вратата се отвори и един чадър се отвори шумно. Вдигнаха го и под него той видя чифт крака, тъмен дъждобран. Докато гледаше, фигурата се наведе да каже нещо на шофьора, краката поеха към парка, а после по тясната пътека, насочвайки се право към навеса.

Антъни О’Хеър осъзна, че е станал, улови се, че изпъва сакото си и приглажда коса. Не можеше да свали очи от тези обувки, характерната изправена стойка, видима въпреки чадъра. Пристъпи напред, без да мисли какво ще каже, какво ще направи. Сърцето му се бе качило в гърлото. Ушите му звъняха. Краката, обути в тъмен чорапогащник, спряха пред него. Чадърът се повдигна бавно. И се показа тя — все още същата, стряскащо, абсурдно същата, в ъгълчетата на устните й заигра усмивка, когато очите й срещнаха неговите. Той не можеше да говори. Можеше само да гледа, докато името й ехтеше в ушите му.