Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Мелиса мина край нея във фоайето, токчетата й потропваха елегантно върху полирания мрамор. Разговаряше с изпълнителния директор, но спря, когато видя Ели. Кимна, косата й се люшна върху раменете.

— Хареса ми.

Ели изпусна въздишка, която я изненада с дълбочината си.

— Наистина. Много ми хареса. Първа страница, за понеделник. Продължавай в същия дух. — После вече бе в асансьора, отново потънала в разговор, вратата зад нея се затвори.

Библиотеката беше празна. Тя бутна летящата врата и видя, че са останали само няколко прашни стелажа. Никакви вестници, никакви списания, никакви изтъркани от употреба справочници. Заслуша се в шума, който идваше от тръбите на парното, минаващи по тавана, остави чантата си на пода и се прехвърли от другата страна на гишето за заявки.

Първата стая, тази с подвързаните вестници на „Нейшън“, събирани близо век, вече бе празна, с изключение на два кашона в ъгъла. Изглеждаше огромна. Стъпките на Ели отекваха върху покрития с плочи под, докато вървеше към вътрешността на библиотеката.

Другите помещения също бяха опразнени, останали бяха само стелажите. Прозорците, разположени на три метра от пода, осветяваха прашинките, които танцуваха във въздуха около нея. Макар вече да нямаше вестници, все още се усещаше мирисът на стара хартия. За миг тя си помисли, че чува ехото от минали истории, стотици хиляди, отдавна забравени гласове. Живот, движен, погубен или изкривен от съдбата . Скрит в папки, които щяха да останат затворени още сто години. Запита се колко ли други истории, подобни на тази на Антъни и Дженифър, са заровени в тези страници и очакват животът им да бъде променен от някаква случайност или съвпадение. Върху един тапициран въртящ се стол беше написано „Дигитален архив“. Тя отиде до него и го завъртя разсеяно.

Внезапно почувства абсурдна умора — изглежда, адреналинът, който я бе зареждал с енергия през последните няколко часа, се бе изчерпал напълно. Тя се отпусна тежко сред топлината и тишината и за пръв път се изпълни с покой. Въздъхна дълбоко.

Не знаеше колко дълго бе спала, когато чу скърцането на вратата.

Антъни О’Хеър държеше чантата й.

— Ваша ли е?

Тя се изправи рязко, объркана, леко замаяна. За миг не можеше да разбере къде се намира.

— Господи! Съжалявам! — Потърка лицето си.

— Тук вече не остана нищо — каза той, докато й подаваше чантата. Забеляза разрошената коса, сънените й очи. — Преместихме всичко в новата сграда. Дойдох само да взема чашите и чайника. И този стол.

— Да… удобен е. Не бива да го оставяте… Божичко, колко е часът?

— Единайсет без четвърт.

— Съвещанието е в единайсет. Няма да закъснея. Съвещанието е в единайсет. — Тя забъбри смутено и се престори, че търси несъществуващи неща. После си спомни защо бе тук. Опита се да събере мислите си, но не знаеше какво може да каже на този мъж. Погледна го крадешком и съзря още някой зад сивата коса, меланхоличните очи. Сега вече го гледаше с нови очи.

Взе чантата си.

— Ъ-ъ-ъ… Рори тук ли е?

Рори щеше да знае как да постъпи.

Усмивката му бе нямо извинение, признание за онова, което знаеха и двамата.

— Днес не е тук. Сигурно е вкъщи и се приготвя.

— Приготвя?

— За голямото пътуване. Не знаехте ли, че заминава?

— Донякъде се надявах, че няма да го направи. Поне не още. — Тя бръкна в чантата си и надраска една бележка. — Чудех се дали… дали знаете адреса му?

— Записал съм го някъде. Елате, ще ви го дам. Рори заминава след седмица.

Когато мъжът тръгна към кабинета си — или по-точно към онова, което бе останало от него, — тя си пое дълбоко дъх.

— Всъщност, господин О’Хеър, исках да говоря и с вас.

— Така ли? — Тя видя изненадата в очите му, когато спомена името му.

— Намерих нещо ваше. Преди няколко седмици. Щях да ви ги върна по-рано, но просто… до снощи не знаех, че са ваши. — Ели го наблюдаваше, докато разгръщаше копията на писмата. Лицето му се промени, когато разпозна почерка си.

— Откъде ги имате? — попита той.

— Бяха тук — обясни тя предпазливо, опасявайки се от реакцията му.

— Тук?

— Да. В библиотеката.

Той се огледа наоколо, сякаш празните стелажи можеха да му предложат някакво обяснение.

— Съжалявам. Знам, че са лични.

— Как разбрахте, че са мои?

— Това е дълга история. — Сърцето й биеше учестено. — Но трябва да знаете нещо. Дженифър Стърлинг е напуснала съпруга си в същия ден, когато се е срещнала с вас през 1964 година. Дошла е тук, във вестника, но й казали, че сте заминали за Африка.