Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Музата му го беше изоставила.

В дванайсет и четвърт Дон застана до него.

— Свърши ли с материала?

Антъни се беше облегнал в стола си, ръцете му подпираха брадичката, около него имаше малка планина от използвани листи.

— О’Хеър? Готов ли си?

— Не мога да го напиша, Дон. — Гласът му прозвуча дрезгаво, невярващо.

— Какво?

— Не мога да го напиша. Не върви.

— Не ставай смешен. За какъв се мислиш — за Фицджералд? — Шефът му вдигна един смачкан лист и го оглади на бюрото. Взе друг, прочете го, препрочете го. — Ти преживя много — каза накрая. — Имаш нужда от почивка, това е. — Но не звучеше убедено. Антъни вече бе почивал. — Ще се оправиш — увери го. — Само не казвай нищо. Не се напрягай. Ще накарам Смит да го напише. Днес си почивай. Ще се оправиш.

Антъни се загледа в сина си, който остреше моливи за Обиц. За първи път в живота си носеше отговорност за някого. За първи път в живота си беше жизненоважно да се справи. Почувства ръката на Дон върху рамото си като голяма тежест.

— По дяволите! Какво ще правя, ако не стане?

Ели остана будна до четири часа сутринта. Вече не се измъчваше: за пръв път от месеци всичко й се изясни. Прекара малките часове на нощта на телефона, притиснала слушалката между врата и рамото, докато наблюдаваше екрана на компютъра си. Изпращаше есемеси, правеше всевъзможни фокуси, не приемаше откази. Когато получи каквото искаше, седна на бюрото си по пижама, прибра косата си и започна. Печаташе бързо, думите се изливаха с лекота изпод пръстите й. Поне веднъж знаеше точно какво трябва да каже. Преработи всички изречения, докато остана доволна; оформи информацията така, че да е колкото може по-въздействаща. Препрочете текста, разплака се, няколко пъти се смя на глас. Откри прилика със себе си, по-точно с личността, която известно време бе изгубена. Когато свърши, разпечата два екземпляра и заспа удовлетворена.

Спа два часа. В седем и половина беше в офиса. Искаше да се срещне с Мелиса, преди да дойдат останалите. Взе душ, за да се разсъни, изпи две двойни еспресо, издуха старателно косата си. Кипеше от енергия; усещаше пулсирането на кръвта във вените си. Беше на бюрото си, когато Мелиса, преметнала скъпа чанта през рамо, отключи вратата на кабинета си. Докато шефката й сядаше, Ели видя как се изненада, че има компания.

Ели довърши кафето си. Отскочи в тоалетната, за да провери дали няма нещо на зъбите. Носеше идеално изгладена бяла блуза, най-хубавите си панталони и високи токчета. Изгледаше — както биха се пошегували приятелите й — пораснала.

— Мелиса?

— Да, Ели? — Изненадата в гласа на шефката й бе примесена с лек укор.

Ели не му обърна внимание.

— Може ли да поговорим?

Мелиса погледна часовника си.

— Но бързо. След пет минути имам среща с Главния.

Ели се настани срещу нея. Офисът на Мелиса сега бе празен, с изключение на няколкото папки, които й трябваха за днешната редакторска работа. И снимката на дъщеря й.

— Искам да поговорим за материала ми.

— Нали няма да ми кажеш, че не можеш да го направиш?

— Не мога.

Сякаш шефката й бе очаквала подобен отговор и едва се сдържа да не избухне.

— Е, Ели, съжалявам да го чуя. Чака ни ужасно натоварен уикенд, а ти имаше седмици да подготвиш материала си. Не си помагаш много, като идваш в такъв момент и…

— Мелиса, моля те… Открих кой е мъжът.

— И? — Веждите на Мелиса се извиха въпросително.

— И… той работи тук. Не можем да публикуваме материала, защото той работи за нас.

Чистачката забръмча с прахосмукачката край вратата на кабинета и за кратко заглуши разговора.

— Не разбирам — продължи Мелиса, щом бръмченето утихна.

— Мъжът, написал любовните писма, е Антъни О’Хеър.

Лицето на Мелиса не изразяваше нищо. Ели със срам осъзна, че и шефката й нямаше представа кой е той.

— Главният библиотекар. Работи долу.

— Онзи с посивялата коса?

— Да.

— О! — Тя толкова се изненада, че за миг забрави неприязънта си към Ели. — Божичко! — промълви след малко. — Кой би помислил!

— Знам.

Те потънаха в съчувствено мълчание, а после Мелиса, вероятно припомняйки си коя е, зарови в документите на бюрото си.

— Това е много любопитно, Ели, но проблемът си остава. Имаме юбилейно издание, което тази вечер ще отиде в печатницата с огромна дупка от пет страници.