Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

— Какво има?

— Нищо. — Момчето се успокои и избърса лицето си. — Добре съм.

— Какво скри под завивката? — Той се стараеше да не повишава тон, седна отстрани на леглото. Филип беше потен и зачервен. Сигурно бе плакал от часове. Антъни се почувства смазан от безсилието си на родител.

— Нищо.

— Хайде, дай да видя. — Нежно отметна завивката. Видя малка снимка на Клариса в сребърна рамка, поставила гордо ръце върху раменете на сина си. Усмихваше се широко.

Момчето потрепери. Антъни докосна стъклото на рамката и избърса сълзите от стъклото с палец. Дано и Едгар те е карал да се усмихваш така , каза й наум.

— Много хубава снимка. Искаш ли да я свалим долу в дневната? Какво ще кажеш за полицата над камината? Някъде, където ще можеш да я виждаш когато пожелаеш.

Усети как Филип го изучава. Може би търсеше скрит упрек, остатък от неприязън, но очите на Антъни бяха вперени в жената на фотографията, в доволната й усмивка. Не виждаше нея. Виждаше Дженифър. Виждаше я навсякъде. Винаги щеше да я вижда навсякъде.

Вземи се в ръце, О’Хеър!

Той подаде снимката на сина си.

— Знаеш ли, добре е да си поплачеш. Наистина. Нормално е да тъгуваш, когато изгубиш любим човек. — Важно бе да намери подходящите думи. Гласът му секна, някъде дълбоко в него се надигна отчаяние и усилието да го превъзмогне му причини болка. — Всъщност и аз съм тъжен — призна той. — Ужасно тъжен. Загубата на любим човек… това е непоносимо. Разбирам те много добре.

Той притегли момчето в обятията си, гласът му премина в шепот:

— Но се радвам, че сега си тук, защото мисля… мисля, че двамата с теб ще се справим. Какво ще кажеш?

Главата на Филип се отпусна върху гърдите му и една слабичка ръка го прегърна през кръста. Антъни усети как дишането на сина му се успокои и продължи да го държи в обятията си — седяха, потънали в мълчание, всеки, загубен в мислите си.

Антъни не бе съобразил, че синът му излиза в едноседмична ваканция точно когато той трябваше да се върне на работа. Вив веднага предложи да вземе Филип у тях, но от четвъртък нататък, понеже щеше да гостува на сестра си до сряда — тъй че се наложи през първите два дни Антъни да организира нещо друго.

— Може да идва с нас на работа — предложи Дон. — Тъкмо ще ни приготвя чая.

Антъни знаеше колко шефът му мрази семейният живот да пречи на „Нейшън“, затова изпита благодарност към Дон. Отчаяно искаше да започне отново работа, да се върне към някакво подобие на нормално съществуване. Филип се зарадва на възможността да постои в нюзрума.

Антъни се настани на новото си бюро и прегледа сутрешните вестници. В отдела за вътрешни новини нямаше вакантен пост, затова бе станал репортер на разположение. Отпи от служебното кафе и примигна от обичайния му блудкав вкус. Филип обикаляше от бюро на бюро и питаше дали някой иска чай. Ризата, която баща му бе изгладил сутринта, трептеше върху слабичкия му гръб. Изведнъж Антъни се почувства у дома и изпита благодарност. Тук започваше новият му живот. Всичко щеше да е наред. Отказа да погледне към Международния отдел. Още не искаше да знае кого ще изпратят вместо него в Станливил.

— Ето. — Дон му подхвърли копие на „Таймс“ с оградена в червено история. — Трябва ни коментар за изстрелването на американския космически кораб. Още е рано за информация от космическия център, но можем да публикуваме малка колонка на осма страница.

— Колко думи?

— Двеста и петдесет. — Гласът на Дон беше извинителен. — По-късно ще имам нещо по-добро.

— Няма проблем. — Наистина нямаше. Синът му се усмихваше, понесъл старателно пълна табла. Хвърли поглед на баща си и той му кимна одобрително. Гордееше се с момчето, с неговата смелост. Прекрасно беше да има кого да обичаш.

Антъни придърпа пишещата машина към себе си, постави индиго между листовете. Едно копие за шефа на отдела, едно за отговорния секретар, едно за архива. В тези рутинни действия имаше нещо приятно. Той написа името си в горния край на страницата, доволен да чуе отново познатото потракване на клавишите.

Прочете и препречете историята в „Таймс“ и си отбеляза някои неща в бележника. Отскочи до библиотеката и извади папката за космическите мисии, прегледа най-новите изрезки. Записа си още информация. След това постави пръсти върху клавиатурата на машината.

Нищо.

Сякаш ръцете му отказваха да работят.

Напечата едно изречение. Беше сухо. Извади листовете, отново ги върна в машината.

Написа друго изречение. Беше сухо. Още едно. Щеше да ги оформи. Ала думите решително отказваха да отидат където искаше. Беше изречение, да, но нищо, което да става за национален вестник. Той си напомни журналистическото правило за пирамидата: „Най-важната информация в първото изречение, после допълнителната“. Малцина четяха историята до края.