Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

— Не — възрази Ели, — няма.

— Казах ти, че онова за езика на любовта не върши работа. Няма да пусна нещо, което е изсмукано от пръстите и от някоя книга в нашия…

— Не — повтори Ели. — Написах го. Точно пет страници оригинален текст. Ето. Само ми кажи, ако има нужда да се преработи. Нали не възразяваш да изляза за час?

Подаде страниците, наблюдаваше как Мелиса прегледа набързо първата, видя как очите й светнаха доволно.

— Много добре. Чудесно… Какво? Само гледай да се върнеш за съвещанието.

На излизане от кабинета Ели едва се сдържа да не размаха тържествуващо юмрук във въздуха. Не й беше трудно: установи, че е почти невъзможно да прави резки движения на тези високи токчета.

Изпратила му бе имейл предната вечер и той се бе съгласил без възражения. Мястото бе непривично за него; той посещаваше скъпи кръчми и елегантни, дискретни ресторанти. В „При Джорджо“, от другата страна на улицата, предлагаха яйца, пържени картофи и съмнителен бекон за три лири порцията.

Когато тя влезе, Джон вече седеше на една маса, странно изпъкващ сред строителните работници в своето марково сако и фина риза в убит цвят.

— Съжалявам — започна той, преди още да бе седнала. — Много съжалявам. Жена ми е взела телефона. Помислих, че съм го изгубил. Открила е няколко имейла, които не бях изтрил, и е видяла името ти…

— От нея може да излезе добър журналист.

Той я погледна разсеяно, махна на сервитьорката и си поръча още едно кафе. Мислите му бяха другаде.

— Да. Да, права си.

Ели седна и се загледа в мъжа пред себе си, мъжа, който обитаваше сънищата й. Загорялата му кожа не скриваше сенките под очите. За миг тя се почуди какво ли се бе случило предната вечер.

— Ели, мисля, че известно време не бива да се виждаме. Само няколко месеца.

— Не.

— Какво?

— Това е краят, Джон.

Той не се изненада, колкото бе очаквала. Размисли върху думите й, преди да отговори. Накрая попита:

— Значи, искаш… да скъсаме?

— Е, трябва да признаеш, че не сме точно Ромео и Жулиета. — Тя малко се изненада, когато той не възрази.

— Аз те харесвам, Ели.

— Но не достатъчно. Не се интересуваш от мен, от живота ми. От общия ни живот. Съмнявам се, че знаеш нещо за мен.

— Знам всичко, което ми трябва да…

— Как се е казвал първият ми домашен любимец?

— Какво?

— Алф. Беше хамстер. Къде съм израснала?

— Не знам защо ми задаваш тези въпроси.

— Някога искал ли си нещо друго от мен, освен секс?

Той се огледа неловко. Строителните работници на масата зад тях бяха станали подозрително тихи.

— Кое е било първото ми гадже? Коя е любимата ми храна?

— Това е абсурдно. — Джон сви устни в израз, който тя не бе виждала досега.

— Не. Теб те интересува единствено колко бързо мога да си сваля дрехите.

— Така ли мислиш?

— Някога запитал ли си се как се чувствам? Какво преживявам?

Ръцете му се вдигнаха раздразнено.

— Моля те, Ели, не се изживявай като жертва! Не ме рисувай като някакъв зъл прелъстител — каза той. — Кога изобщо си ми говорила за чувства? Кога си ми дала да разбера, че не искаш подобни отношения? През цялото време се представяше за модерна жена. Неангажиращ секс. Кариерата на първо място. Ти беше… — той затърси точната дума… — неразгадаема.

Определението я нарани.

— Това беше моят начин да се предпазя.

— И аз трябваше да го разбера по телепатия? — Той изглеждаше искрено смаян.

— Просто исках да съм с теб.

— Но си искала и сериозна връзка.

— Да.

Джон я изгледа, сякаш я виждаше за първи път.

— Надявала си се да напусна жена си.

— Разбира се. След време. Но се боях, че ако ти кажа какво точно искам, ще ме напуснеш.

Зад тях строителните работници бяха подновили разговора си. От скришните погледи, които им хвърляха, беше ясно, че говорят за тях.

Джон прекара ръка през пясъчнорусата си коса.

— Съжалявам, Ели — каза накрая. — Не знаех, че изпитваш подобни чувства. Иначе щях да сложа край.

Най-после думите бяха казани. Истината, която тя бе крила от него цяла година.

— Ясно. — Ели стана да си върви. Светът се беше срутил, но колкото и да бе странно, тя успя да намери път през отломките. С изправена глава. Без сериозни рани.

— Знаеш ли, в това има някаква ирония — отбеляза тя. — И двамата работим с думи, а никога не сме разговаряли истински.

Застана отвън пред ресторанта — студеният въздух щипеше кожата й, мирисът на града изпълваше ноздрите й — и извади мобилния телефон от чантата си. Написа въпрос, изпрати го и без да дочака отговор, прекоси улицата. Не се обърна назад.