Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Мястото й на голямото овално бюро бе блестящо и бяло: на него имаше 17-инчов екран с висока резолюция и вътрешен телефон с нейното име.

Рупърт вече не й носеше чай.

Скъпа Дженифър,

Извинявай за закъснелия отговор. Причината не е резервираност, както може би ти се струва. От много години не съм използвал перото си, освен когато плащам сметки или записвам оплакване. Не мисля, че знам какво да кажа. Вече десетилетия живея само чрез думите на други хора; пренареждам ги, архивирам ги, дублирам ги и ги степенувам. Съхранявам ги. Подозирам, че отдавна съм забравил моите собствени. Авторът на онези писма ми се струва непознат.

Ти звучиш много по-различно от момичето, което видях в хотел „Риджънт“. И все пак, най-хубавото в теб явно се е запазило. Радвам се, че си добре. Радвам се, че имам възможността да ти го кажа. Бих те помолил да се срещнем, но се боя да не установиш, че съм много по-различен от мъжа, когото помниш. Не знам.

Прости ми.

Два дни преди това, докато слизаше по стълбите на старата сграда за последен път, Ели бе чула някой да вика името й. Извърна се и видя Антъни О’Хеър. Стоеше на стълбищната площадка и държеше късче хартия с написан набързо адрес.

Тя се върна веднага.

— Знаете ли какво, Ели Хоуърт. Не му изпращайте писмо. — Гласът му бе изпълнен с радост, трепет и съжаление. — По-добре се срещнете с него. Лично.

Мили, мили мой Бут,

Думите буквално експлодират в мен! Живях половин век, без да мога да говоря. Опитвах се единствено да огранича пораженията и да спася доброто от онова, което бе разрушено, съсипано. Разкайвах се мълчаливо за стореното от мен. А сега… сега? Проглуших с приказките си ушите на горката Ели Хоуърт и тя започна да ме гледа изумено, сигурно си мислеше: къде й е достойнството на тази възрастна жена? Защо се държи като четиринайсетгодишна? Искам да разговарям с теб, Антъни. Искам да разговарям с теб, докато гласовете ни одрезгавеят и едва можем да говорим. Имам да наваксвам четирийсет години.

Как можеш да кажеш, че не знаеш? Не може да е от страх. Как бих могла да се разочаровам от теб? След всичко, което се случи, как бих могла да чувствам друго, освен искрена радост, че ще те видя отново? Косата ми е посребряла, не е руса. Лицето ми е набраздено от бръчки. Имам болежки, гълтам хранителни добавки, а внуците ми ме смятат за динозавър.

Ние сме стари, Антъни. Да. И не разполагаме с още четирийсет години. Затова, ако все още те има, ако ми позволиш да пренарисувам образа на момичето от спомените ти, и аз съм готова да направя същото за теб.

Дженифър Стърлинг стоеше насред стаята по пеньоар, косата й беше сплескана от едната страна.

— Виж ме само — промърмори отчаяно. — Умирам от страх. Снощи не можах да спя, унесох се чак след пет часа. Не съм чула будилника и пропуснах часа си при фризьорката.

Ели я гледаше смаяно. Никога не я беше виждала такава. От нея се излъчваше безпокойство. Без грим кожата й беше като на дете, лицето й изглеждаше уязвимо.

— Успокой се, Дженифър! Прекрасна си.

— Снощи позвъних на дъщеря си и й разказах малко от историята ни. Не всичко. Обясних й, че ще се срещна с мъж, когото някога съм обичала и не съм виждала от момиче. Ужасна лъжа ли съм й казала?

— Не — увери я Ели.

— Знаеш ли какъв имейл ми изпрати днес? Ето го. — Тя й подаде напечатан лист, факсимиле от американски вестник, в него се говореше за двойка, която се бе събрала след петдесетгодишно прекъсване на отношенията. — Какво да правя с това? Виждала ли си нещо по-абсурдно? — Гласът й пресекваше от нерви.

— Кога е срещата ви?

— По обед. Не виждам как ще успея. Трябва да я отменя.

Ели стана и отиде да включи чайника.

— Върви да се облечеш. Имаш четирийсет минути. Аз ще те закарам.

— Сигурно изглеждам смешна. — За пръв път Ели виждаше Дженифър да се държи различно от най-уравновесената жена в цялата вселена. — Смешна бабичка. Като момиче на първа среща.

— Не — увери я Ели.

— Справях се, докато бяха само писмата — оправда се Дженифър, едва чувайки я. — Можех да бъда себе си. Можех да бъда жената, която той помни. Толкова бях спокойна и уверена. А сега… Единственото успокоение във всичко това е, че има мъж, който ме обича, който вижда най-хубавото в мен. Въпреки ужасната ни последна среща, знам, че в мен той вижда нещо, което желае повече от всичко друго на света. Но ако ме погледне и се разочарова? Ще е по-лошо, отколкото изобщо да не се срещнем. По-лошо.

— Покажи ми писмото — поиска Дженифър.