Джоджо Мойес - Последното писмо от любимия

Той не помръдваше. Всяка частица от него поглъщаше думите й.

— Опитала се е да ви открие. Опитала се да ви каже, че… че е свободна. — Ели малко се изплаши от ефекта на казаното върху Антъни. Лицето му бе побледняло. Отпусна се на стола, дишаше с мъка. Но тя вече не можеше да спре.

— Това беше… — поде той с напрегнато изражение, толкова различно от едва прикритата радост на Дженифър — това беше много отдавна…

— Не съм свършила — каза тя. — Моля ви.

Той зачака.

— Това са копия, защото трябваше да върна оригиналите. На този адрес. — Тя му подаде номера на пощенската кутия, ръката й трепереше от нерви или от възбуда.

Беше получила есемес две минути преди да отиде в библиотеката.

Не, баща ми не е женен. Що за въпрос?

— Не знам как се чувствате. Може би съм ужасно нетактична. Може би правя голяма грешка. Но ето адреса, господин О’Хеър — продължи тя. Той го взе от нея. — Може да пишете на него.

Скъпа Дженифър, наистина ли си ти? Прости ми. Опитах се да напиша това писмо десетина пъти, но просто не знам какво да кажа.

Ели подреди нещата върху бюрото си, изключи компютъра и излезе от отдела, като преди това каза едно беззвучно „довиждане“ на Рупърт. Той се трудеше над интервю с „непоносимо скучен автор“, както не бе спрял да повтаря целия следобед. Тя специално бе помолила засега да не пише за раздел „Литература“. Ели бе предала материала за сурогатните майки, а утре щеше да пътува до Париж — за интервю с китайка, занимаваща се с благотворителна дейност, която не можеше да се върне в родината заради противоречивите си коментари в британски документален филм. Ели провери адреса и хукна да хване автобуса. Докато си пробиваше път към мястото си, съзнанието й бе заето да подрежда събраната първоначална информация.

По-късно през деня щеше да се срещне с Корин и Ники в ресторант, който никоя от тях не можеше да си позволи. И Дъглас щеше да е там. Държал се бе много мило, когато му позвъни онзи ден — жалко, че не бяха разговаряли от толкова време. След секунди стана ясно, че той знае какво се е случило с връзката й.

— Корин и Ники могат да направят кариера в „Нейшън“, ако решат да се откажат от сегашната си работа — засмя се тя. — И не се безпокой, този път няма да те занимавам с глупости — увери го тя, когато Дъглас се съгласи да се видят.

— Слава богу! — отвърна той.

— Но ще те черпя един обяд. За да ти се извиня.

— Значи, без любовни истории?

— Само ако си говорим за твоята приятелка.

— Знаех си, че ще го кажеш.

Тя се усмихваше широко, когато остави телефона.

Скъпи Антъни,

Да, аз съм. Или каквото е останало от момичето, което познаваше някога. Сигурно си се досетил, че нашата приятелка журналистка вече разговаря с мен. Все още се опитвам да осмисля онова, което ми каза.

Но тази сутрин в пощенската кутия имаше писмо от теб. С твоя почерк, такъв, какъвто си го спомням отпреди четирийсет години. Сякаш изминалото време се стопи. Не мога да повярвам, че държа в ръцете си нещо, написано от теб преди два дни, не мога да повярвам какво означава.

Тя ми разказа малко за теб. Седях и се чудех, и не можех да повярвам, че е възможно да седна и да си поговоря с теб.

Моля се да си щастлив.

Така е във вестниците: написаното от теб може да те изкачи най-високо в класацията два пъти по-бързо, отколкото може да те прати на дъното. Две добри истории и се превръщаш в номер едно в нюзрума, обект на коментари и възхищение. Историята ти може да се размножи в интернет, да се чете в Ню Йорк, Австралия, Южна Америка. Казаха й, че статията се харесва. Тъкмо онова, което се търсело на пазара. В рамките на четирийсет и осем часа Ели получи имейли от читатели, които й доверяваха собствените си истории. Позвънил й бе един агент и я бе попитал дали има достатъчно материал за книга.

Що се отнасяше до Мелиса, Ели бе най-добрата. Тя бе първата, към която се обръщаше по време на съвещание, когато разпределяше материал от пет страници. Тази седмица кратките й материали бяха излезли два пъти на първа страница. Това се равняваше на печалба от лотарията. Нарасналата известност означаваше, че я търсят повече. Виждаше любопитни истории навсякъде. Сякаш се бе превърнала в магнит: към нея летяха контакти, статии. В девет часа вече беше на бюрото си и работеше до късно следобед. Този път нямаше да изпусне шанса си.