Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— О’Хара на телефона.

Той се представи и се извини, че ми се обажда у дома. Изслушах всяка негова дума, но онова, което чух всъщност — онова, което ме порази, — беше гласът му. Когато бях гледал интервютата, които даваше по телевизията, той говореше като властен мъжкар, какъвто беше в действителност. Безспорен победител.

Сега звучеше като победен или може би уязвим.

— Предполагам, че сте чули за сина ми и съпругата му — каза той.

— Да, чух. Много съжалявам.

Последва мълчание. Исках да кажа още нещо, но не успявах да измисля нищо подходящо. Не познавах този човек и все още не бях наясно защо се обажда.

Обаче имах особено усещане.

— Бяхте ми препоръчан от общ приятел. Мислите ли, че можете да ми помогнете?

— Зависи за какво. От какво имате нужда? Каква помощ искате?

— Не мога да се доверя на банда детективи, дето се катерят по палмите — заяви той. — Искам да ви възложа да ръководите нашето разследване, независимо от това на полицията в Търкс и Кайкос.

— Малко е сложно — отговорих.

— Точно затова ви се обаждам — настоя той. — Нужно ли е да цитирам биографията ви?

Не, не беше. И все пак.

— Господин Бреслоу, боя се, че е недопустимо агентите от ФБР да приемат допълнителна работа.

— А как стои въпросът с отстранените агенти? — попита той.

Мислено превъртах набързо познатите си в опит да отгатна кой можеше да бъде общият ни приятел в Бюрото. Бреслоу се беше свързал с някого.

— Предполагам, че може да разговаряте с началника ми.

— Вече го направих.

— Познавате Франк Уолш?

— С него сме стари приятели. Предвид обстоятелствата и около вас, и около мен той е склонен да направи изключение в този случай. Бюрото ви дава зелена светлина.

После, преди дори да съм успял да си поема дъх, Бреслоу удари право в целта. Може и да беше съсипан от скръб, но продължаваше да бъде бизнесмен. Изключително страховит.

— Двеста и петдесет хиляди долара — обяви той.

— Моля?

— За времето и услугите ви. Плюс разходите, то се знае. Заслужавате си цената.

Не отговорих веднага и той ме притисна. Или беше стратегически ход.

— Поправете ме, ако греша, Джон, но докато сте отстранен, не получавате заплащане, нали?

— Определено сте си подготвили домашното.

— Ами синовете ви? — попита той. — Те подготвят ли си домашните? Имам предвид дали са добри ученици.

— За момента — отговорих с леко колебание. Намесваше децата ми в тази история. — Защо питате за синовете ми?

— Защото не споменах бонуса. Добре е да знаете какъв е, преди да ми отговорите — отвърна той. — Ще го получите, ако работата ви ми помогне да получа единствената, макар и малка утеха в дадената ситуация — допълни. — Справедливост.

След това Уорън Бреслоу ми обясни на колко точно оценява справедливостта. Уточни какъв е бонусът ми.

Ще ви кажа едно: този човек наистина умееше да финализира сделка.

На близо пет хиляди и осемстотин километра разстояние, на седмия етаж в психиатричната болница „Игъл Маунтин“ в предградията на Лос Анджелис, трийсет и една годишният Нед Синклер лежеше в леглото си и броеше белите плочки по тавана над себе си вероятно за милионен път. Това беше несъзнателен навик, изцяло с цел самосъхранение… и запазване на здравия разум. Броенето на плочките отново и отново беше единственото му бягство от тази забравена от бога адска дупка.

Досега.

Нед чу обичайното скърцане на количката с лекарства по застлания със сив линолеум под на коридора. Сестрите използваха саркастичния израз „питие преди лягане“ — различни медикаменти, с които пациентите на психиатрията да бъдат тихи и послушни през нощта, когато дежурният персонал бе сведен до минимум.

— Време е за лекарствата ти — чу се глас от прага. — Без игрички тази вечер, Нед.

Нед не извърна поглед. Продължи да брои плочките по тавана. Двайсет и две… двайсет и три…

През изминалите четири години, откакто Нед беше пристигнал в „Игъл Маунтин“, една и съща медицинска сестра буташе количката с лекарства през делничните вечери. Казваше се Робърта и беше горе-долу толкова дружелюбна и предразполагаща, колкото и стените на клиниката. А и самата тя беше същинска стена. Почти не говореше с колегите си и определено не си бъбреше с пациентите. Правеше единствено онова, за което й плащаха: раздаваше лекарствата. Нищо повече. А Нед това го устройваше.

Но преди две седмици Робърта беше уволнена. Говореше се, че си прибирала от лекарствата. Както казват, тихите води са най-дълбоки.