Джеймс Паттерсон: Втори меден месец

Заместникът й беше мъж, който обичаше да го наричат по прякора му — Професионалиста. „Профана“ му отиваше повече. Беше шумен, противен, невеж и не знаеше кога да си затвори устата. Очевидно кандидатите за нощната смяна бяха по-малко и от локвите в Калифорния през август.

— Хайде, Нед. Знам, че ме чуваш в прецаканата си главица — подвикна Професионалиста, докато буташе количката. — Кажи ми нещо. Поговори си с мен, приятел.

Но Нед нямаше какво да каже.

Професионалиста не се отказваше. Мразеше да го игнорират. Беше се наситил на подобно отношение по баровете в Ел Ей, където сваляше жени с изискания подход на гюле за събаряне на стени. Гледаше кръвнишки Нед и си мислеше: „За какъв се има този кретен, че да ми мълчи, по дяволите?“

— Да знаеш, че поразпитах за теб — каза той. — Разбрах, че си бил математически гений, преподавател в колеж с успешна кариера. Но ти се случило нещо лошо. Какво беше? Наранил си някого? Или себе си? Така ли се озова на седмия етаж?

Седмият етаж на „Игъл Маунтин“ беше запазен за ПАН — персоналът използваше това съкращение за „пациенти с агресивен нрав“. Следователно никога — абсолютно никога — не допускаха остри предмети около тях, нито такива, които можеше да се подострят. Не им беше позволено дори да се бръснат.

Нед продължи да мълчи.

— О, почакай, почакай… Сега си спомних какво беше — продължи Професионалиста. — Казаха ми, че си изперкал, когато сестра ти умряла. — Ухили се злобно. — Готина ли беше, Нед? Обзалагам се, че сестра ти е била готина. Нора, нали? Бих шляпнал това сладко дупе, ако беше тук. Но нея я няма, разбира се, нали така? Нора е мъртва. Сега и дупе няма вече, само скелет!

Помощникът се разсмя на шегата си, звучеше точно като онези деца, които дразнеха Нед заради заекването му преди толкова години в Олбани.

Тогава Нед се обърна към Професионалиста за пръв път.

Най-после имаше нещо за казване.

— Може ли да получа лекарствата си, моля? — попита спокойно Нед.

Изпъчените гърди на Професионалиста се спихнаха като надуваем замък след църковен празник. Подир всичкото това ръчкане, дразнене и дори жестокост той не искаше да повярва, че Нед може само толкова. Нищо. У предполагаемия научен гений нямаше грам борчески дух.

— Знаеш ли какво? Аз мисля, че си бъзльо — присмя му се Професионалиста и посегна за чашката с лекарства върху количката си.

Предишната вечер обаче Професионалиста изобщо не беше мислил. Бяха го повикали да замести Едуардо, който обикновено разнасяше вечерята на пациентите. Едуардо се беше обадил, че е болен. Най-смешното беше, че страдаше от хранително отравяне, вероятно причинено от опитване на някое болнично ястие.

И така, предишната вечер Професионалиста най-нехайно бе раздал подносите с храна по всички стаи и етажи. Включително и на седмия етаж. Съвсем забрави, че ПАН трябва да получат различен десерт от останалите пациенти. Беше проста грешка.

Но пък понякога и разликата между живота и смъртта е проста като тази между сладолед тип „сандвич“ и черешов скрежко…

На клечка.

— Ето, изпий ги — каза Професионалиста и му подаде чашката с хапчетата.

Нед посегна, но не пое чашката, а сграбчи китката на Професионалиста в хватка като менгеме.

Дръпна го към леглото, сякаш пускаше косачка за трева. В известен смисъл правеше точно това. Нека кълцането започне.

Нед вдигна другата си ръка и ожесточено започна да мушка със сладоледената клечка, която беше подострил като бръснач в бетонната стена. Прободе Професионалиста в гърдите, рамото, бузата и ухото, а после отново се върна към гърдите и мушкаше ли, мушкаше, а кръвта пръскаше като фойерверк.

Накрая за финал Нед заби клечката дълбоко в шията на некомпетентния служител — право в десетката! — и сряза сънната му артерия, сякаш беше стрък червена папрат.

Как е, Професионалист, държиш ли се?

Не се държеше. Професионалиста се свлече на пода и се опита да изкрещи за помощ, но от устата му излезе единствено още кръв. Този образ, който не можеше да си затвори устата, внезапно изгуби способност да каже и дума.

Нед стана от леглото и загледа как кръвта на Професионалиста изтича, броеше колко ще му отнеме да умре. Беше като броенето на плочките по тавана, помисли си. Почти успокояващо.

Дошло бе време да си върви.

Нед събра личните си вещи, малкото неща, които от болницата му бяха позволили да задържи. Напускаше заведението. Щеше да се промъкне покрай минималния персонал тихо като мишле.