Джеймс Паттерсон: Втори меден месец

Или като малко момченце, въоръжено с пистолета на татко.

Но преди да си тръгне, хвърли последен поглед към Професионалиста, проснат мъртъв на пода. Този тип никога не би се досетил за истинската причина, по която Нед го беше убил — и представа си нямаше. Беше без значение, че е гаден кучи син. Нед това изобщо не го засягаше.

Всъщност Професионалиста беше направил нещо още в първия си работен ден, което задвижи пъклен план в съзнанието на Нед.

Ужасен, гнусен план…

Професионалиста беше казал на Нед истинското си име.

Вълна горещ въздух — фссс! — ме заля, щом слязох от частния самолет на Уорнър Бреслоу на международното летище в Търкс и Кайкос, където температурата беше трийсет и пет градуса и се покачваше.

Дънките и тениската сякаш на мига залепнаха за тялото ми.

Самолетът на Бреслоу, „Бомбардиър Глобъл Експрес XRS“, превозваше най-много деветнайсет пътници плюс екипажа, но при този полет беше почти празен. Пътувахме само пилотът, една стюардеса и аз. Определено имах място за краката…

Едва бях стъпил на пистата и към мен приближи млад мъж на около трийсет с бели ленени къси панталони и бяла ленена риза с къси ръкави.

— Добре дошли в Търкс и Кайкос, господин О’Хара. Казвам се Кевин. Добре ли пътувахте?

— Озовах се в кошмара на Ал Гор — отговорих и стиснах ръката на мъжа. — А иначе полетът беше невероятен.

Той се усмихна, но бях почти сигурен, че не разбра шегата. С хумора клише или уцелваш от пръв път, или никога.

Още не знаех кой е Кевин, но всичко останало се беше изяснило до този момент. Вече бях провел разговор с Франк Уолш и той потвърди, че наистина е дал разрешение да работя за Бреслоу.

Що се отнася до характера на отношенията му с Бреслоу, избягна поясненията. Всеки, който познаваше Франк, не би упорствал по темата. Затова не го направих.

Междувременно Бреслоу беше изпратил един от скъпоплатените си адвокати, който пристигна на следващата сутрин у дома и ми представи подписан договор. Беше само от две страници. И определено беше изготвен предимно в моя полза. Не бях поискал договорката ни да бъде в писмен вид, но Бреслоу настоя.

— Повярвайте ми, не бива да се доверявате на ничия дума. — Тонът, с който изрече това, беше многозначителен.

Освен договора получих и запечатан плик.

— Какво има вътре? — попитах.

— Ще видите — отговори адвокатът и се усмихна. — Може да ви е от полза.

Оказа се прав.

В онази сутрин съжалявах единствено за това, че не можах да придружа Маршал и Джуди в пътуването им до Баркшир, за да оставим Макс и Джон Джуниър в лагера. Прегърнах силно момчетата, преди да тръгнат, и им обещах да се видим след две седмици в деня за семейни посещения.

За да бъде напълно сигурен, че няма да наруша обещанието си, Макс ме накара да направя суперчетворно обещание, че ще отида.

— И да не кръстосваш пръсти — предупреди ме той, а Джон Джуниър подбели очи.

И двамата вече ми липсваха ужасно.

— Ще тръгваме ли? — попита Кевин и посочи през рамо към сребриста лимузина, паркирана наблизо.

Аз се поколебах за секунда и като че ли това го накара да осъзнае причината.

— О, съжалявам, мислех, че знаете. Аз съм от курорта Гансворт — обясни той. — Господин Бреслоу се погрижи да отседнете при нас по време на престоя си.

Кимнах. Мистерията около Кевин беше разбулена. И то с щастлива развръзка. Бях виждал рекламите за Гансворт в туристическата рубрика на „Ню Йорк Таймс“ и мястото изглеждаше превъзходно — първокласно. Не че бях дошъл да се развличам. След като оставех багажа си, щях да взема бърз душ и да се запътя право към Губернаторския клуб, за да започна разследването.

Първоначално Бреслоу беше решил, че ще искам да отседна там — на местопрестъплението, — но му казах, че ще се чувствам по-удобно някъде в околността. Под удобно, разбира се, нямах предвид качеството на чаршафите.

Щеше да бъде различно, ако размахвах значката си, но тук не бях агент О’Хара, а просто Джон О’Хара. А засега не исках в Губернаторския клуб да знаят дори това.

Същото важеше и за местната полиция. Съвсем скоро щях да предприема любезна визита и да сверя бележките си с детективите по случая, ако те имаха желание за това. С малко късмет щеше да е така. Дотогава все пак възнамерявах да се движа инкогнито, доколкото бе възможно.

Преди да съм успял да направя и крачка към лимузината, мярнах проблясваща светлина с периферното си зрение. Обърнах се и видях бяла лека кола да кара бързо към нас. С наистина висока скорост. Ако имаше криле, щеше да полети.