Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Всеки сантиметър от къщата му в Ламонт вече беше претърсен. Нямаше тайни стаи, скрити отвори към тавани и мазета, нямаше нищо във фризера. Това не беше Бъфало Бил от „Мълчанието на агнетата“.

Кингслип не отговори. Не че на Сара й беше нужно. Тя по-скоро наблюдаваше, отколкото слушаше. Сепване, потрепване, дори смигване — нещо, което да й подскаже какво мисли той.

Тя продължаваше. Нямаше избор.

— Наблизо ли е? — попита. — Някъде в района на летището?

Бинго.

Беше веждата му. Точно на думата летище лявата се изви. Само за секунда и едва на милиметър, но за нея това беше достатъчно красноречиво.

Сара се наведе още по-близо до него, вонята му беше толкова отблъскваща, че й се повръщаше.

— Близо е до летището, нали, Травис? Може ли да се стигне до нея пеша, или ще ми трябва кола?

Той отново пропя:

— Никога няма да каажаа.

В интерес на истината, вече го беше направил. Отново беше веждата, този път при споменаването на думата кола.

Но тя вече беше претърсила колата му на паркинга и това беше единственото превозно средство с регистрация на негово име от агенцията по моторни превозни средства в окръг Джеферсън.

Освен да не е в неговата кола.

— Тя в кола ли е, Травис? В нечия кола ли си я оставил? В чия кола е?

Изведнъж той доби изражението на комарджия, който блъфира в игра на покер и не може да разбере как така всички са го разкрили. Тя откъде знае? Колко точно знае?

— Никога няма да я откриете — отсече и изведнъж я загледа злобно.

Внезапно вече не я харесваше толкова, но това не беше проблем. Интуицията на Сара я водеше в друга посока.

— Защо няма да я открия? — попита тя.

— Просто няма, ето защо.

— Тази причина не е достатъчна. Кое те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Нищо.

— Хайде, Травис. Далеч по-умен си.

— Права си, така е — изрече той с предизвикателно кимване.

Усмивката на Сара изчезна. Сега беше неин ред да му окаже психически натиск.

— Не, никак не си умен. Достатъчно беше тъп, че да те хванат, не е ли така?

— Я се шибай.

— Ще ти се ти да го сториш, нали, Травис? — тя сведе поглед към гърдите си. — Мен не искаш ли да ме снимаш? Да направиш хубав близък план?

Кингслип започна да скимти на стола си, белезниците около китките и глезените му разтресоха стола и масата, сякаш имаше земетресение. Внезапният му гняв към Сара се беше преплел с ненормалното му, перверзно влечение към нея.

— Шибай се! — повтори той, но този път с крясък.

— Защо не мога да я открия, Травис?

— МАЙНАТА ТИ!

— Защо? Кажи ми защо!

— ЗАЩОТО ТЕ СА ПРЕКАЛЕНО МНОГО, КУЧКО! ЗА ХИТРУША ЛИ СЕ МИСЛИШ? НЕ СИ ТОЛКОВА УМНА!

Сара скочи от стола си и изхвърча от стаята.

Интуицията не беше я излъгала.

— След мен! Да вървим, бързо!

Сара крещеше на всеки полицай, покрай който минаваше от коридора до административната част, надолу по стълбите към багажното отделение и отвъд двойните врати към задушаващата жега. Дори началник Траут нямаше представа накъде се беше насочила.

Обаче я следваше и си проправяше път през тълпата, състояща се предимно от туристи, колкото бързо позволяваше фигурата му на бивш футболен защитник от щата Флорида.

Девет-десет полицаи вече следваха Сара и пресичаха лентата на такситата и лимузините пред терминала.

Колите спряха, а шофьорите натиснаха клаксоните. Част от хората зяпаха, а други се пръснаха встрани, за да направят път.

— Майко мила — измърмори момчето от службата за коли под наем „Авис“, което не изглеждаше достатъчно дорасло, че да шофира.

Бяха окупирали кабинката му. Водеше ги красива жена, която очевидно не носеше сутиен.

— Багажниците! — нареди Сара и размаха значката си. — Отваряй багажниците на всички коли на паркинга!

— Какво? — стъписа се момчето. — Не мога да направя това.

Тя го избута и откачи от стената голямо пано, на което висяха ключовете за колите под наем. Едно завъртане и малко раздрусване и те всичките се изсипаха на земята пред кабинката.

Сега беше ред на Траут да се включи.

— Вие останете тук! — рязко нареди той и посочи двама от хората си. — Проверете всички багажници. Останалите, последвайте ме!

Сара вече се беше преместила на гишето на „Херц“. Самата тя взе няколко ключа и започна да отваря багажник след багажник.

— Какво търсим? — попита един от служителите.

Тя нямаше време да отговаря. В сила бе класическата ситуация: „Видиш ли го, ще разбереш“. Момиче, затворено в багажник, вероятно вързано и със запушена уста.