Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Звукът се повтаряше отново и отново. Непрестанно. Монотонно.

Музика за ушите му. Прекрасна като концерт на Брамс.

Спомените на Нед от времето, когато беше преподавател по математика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, бяха избледнели до такава степен, че вече бяха кратки далечни проблясъци. И въпреки това малкото, което виждаше, винаги беше едно и също. Уравнения. Уравнения навсякъде. Прекрасната шарка на числата, която изпълваше всеки сантиметър от черната дъска ред след ред.

А той винаги беше една стъпка преди тях — буквално ги причакваше — с тебешир в ръка. Беше решавал едно уравнение, а след това се местеше на следващото, на по-следващото и така нататък.

Всяко от тях падаше жертва на неговата гениалност.

Няколко минути след девет, когато дневната светлина напълно беше изчезнала, Нед слезе от колата. Затвори леко вратата и се огледа наляво и надясно, за да се увери, че е сам, че никой не го наблюдава. Тротоарите бяха празни, не се задаваха коли. Лампите на няколко веранди светеха в далечината, но нищо повече. Нед беше почти невидим.

Сякаш изобщо не беше там.

Бавно прекоси предната морава на О’Хара и тръгна към страничната част на къщата, където имаше тясна тревиста пътечка между дървена ограда и хортензии.

Той надникна през еркерния прозорец, докато минаваше, проверяваше дали в къщата няма още някой, но беше почти сигурен, че О’Хара е сам.

Нед беше прекарал целия ден в колата, паркирана пред къщата. Не видя никой да влиза или излиза, а той точно това искаше.

Всичко се подреждаше прекрасно. Идеално. Точно както си го беше представял през всичките дни и нощи в болницата.

С приближаването към задния двор Нед започна да чува тиха музика. Разпозна песента на мига. И как би могъл да не я познае? Баща му слушаше Синатра през цялото време.

„Най-хубавото предстои“? „Странници в нощта“?

Нед се усмихна. Не.

Песента беше „Наречи ме безотговорен“.

Докато надничаше от задната страна, Нед се изненада приятно. Нямаше да е нужно да влиза в къщата. О’Хара седеше във вътрешния си двор. Пиеше бира.

Нед направи няколко стъпки към него и се появи от мрака в мъгливия лъч светлина от близка лампа.

— Ти ли си Джон О’Хара? — попита той.

Знаеше, че е той, но искаше да е напълно сигурен. Точно като при уравненията. Винаги проверявай работата си. След това провери още веднъж. Тук грешки са недопустими.

О’Хара стреснато скочи от стола си. Заслони очи с ръка, за да види по-добре неканения си гост. Нед Синклер се взираше в лицето му.

— Да — отговори О’Хара. — Ти кой си?

Нед извади оръжието изпод непромокаемото си яке, чувстваше гладкия метал в ръката си като голямо и хубаво парче тебешир.

— Аз съм Нед — изрече той и се прицели в главата на О’Хара. — А ти си мъртъв.

След това дръпна спусъка и уби Джон О’Хара.

Думите се нижеха отново и отново в съзнанието на специален агент Сара Брубейкър.

„Има още една и никога няма да я откриете — беше казал онзи ненормалник. — Горкото момиченце няма да оцелее дълго. И то ще умре също като останалите. Всъщност може вече да е умряло.“

Агент Брубейкър мушна ръка под подгизналата си от пот блуза. Сряза презрамките на сутиена с швейцарското си ножче. Отвори закопчалката от предната страна и измъкна сутиена си. Мушна го в спортния си панталон заедно с ножчето.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Дъг Траут, началникът на полицейското управление в Талахаси.

— Дай ми две ластичета, моля те — каза тя, без да обръща внимание на въпроса му, нито на погледа, който хвърли на прилепналата към гърдите й блуза.

Да. Много добре знаеше какво прави.

Траут изчезна в склада на около метър разстояние, а Сара хвана дългата си до раменете червеникавокестенява коса. Чуваше отброяването на секундите в главата си.

С изключение на двамата полицаи, застанали в двата края на коридора, административният отдел над главния терминал на местното летище в Талахаси беше празен. Имаше само АНП. Абсолютно необходим персонал.

Що се отнася до единствената допусната личност, която не принадлежеше към персонала, краката и ръцете му бяха закопчани за стола и масата оттатък затворената зад гърба й врата. Малка конферентна зала без прозорци. Временна затворническа килия.

През последните седем месеца невероятният негодник Травис Кингслип беше подложил на терор околността на Флорида с отвличане, изнасилване и убийство на пет малки момичета в радиус от пет километра от Талахаси.