Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Травис Кингслип беше имал партньор.

Сара подмина механика, без да проверява пулса му. Умееше да разпознава смъртта, щом я види.

— Благодаря — рече Траут и тръгна с нея към себринга. — Уплаши ме.

— Не, аз ти благодаря — каза Сара.

Траут отвори вратата на шофьора, а след това бързо натисна бутон в левия ъгъл, за да отключи багажника.

Щрак!

Тя беше вътре. Точно както Сара си я беше представяла, преди да си напомни, че не бива да приема нещата лично. Дали някога ще овладея това правило? Искам ли го всъщност?

На дъното на багажника лежеше вързано и със запушена уста тринайсетгодишното момиче, което беше изчезнало тази сутрин. Слънцето буквално беше превърнало багажника във фурна. Малката почти беше изпаднала в несвяст от топлинен удар.

Ала беше жива.

Щеше да се оправи. Може би защото Сара беше приела нещата лично.

Табелката „Не безпокойте“ от външната страна на хотелската стая на Сара в Талахаси поостана малко по-дълго на следващата сутрин.

След като си отспа, тя излезе за шест и половина километров крос, прибра се да си вземе дълъг душ, а след това с удоволствие си хапна омлет със сирене, с много сирене, поръчан от румсървиса, и си възвърна изгубените предния ден калории. Имаше също бекон и препечени филийки.

Мммм.

Погледа новините на CNN не по-дълго от минута, а след това превключи на VH1 и изгледа няколко клипа. Не си спомняше откога не беше правила нещо подобно.

Повечето от песните не й бяха познати — дори не ги харесваше, — но това беше без значение. Тя усили звука и дори го направи повторно, когато пуснаха клипа на „Новембър рейн“ на „Гънс енд Роузис“. Страшно обичаше тази песен. Напомняше й за тийнейджърските години в Роаноук, Вирджиния. В онези времена момичетата или си падаха по соло китариста Слаш, или го намираха за отвратителен. Сара определено беше от онези, които си падаха по него.

Що се отнася до плановете й за останалата част от деня, това беше просто. Нямаше планове.

Може би щеше да полежи до басейна и да почете. Сара обичаше биографиите и си беше донесла тази на карикатуриста Чарлс Шулц, за която все не й оставаше време. Сега го имаше.

Цели двайсет и четири часа.

Това беше денят й за възстановяване на психическото здраве, за който беше жадувала твърде отдавна и въпреки че след залавянето на Травис Кингслип я чакаше куп бумащина, тя нямаше намерение да се занимава с това веднага. В никакъв случай.

Утре агент Брубейкър щеше да се върне на работа в Куонтико. Днес Сара Брубейкър щеше да го раздава фриволно.

Чувстваше се наистина фантастично. През цялото време, докато разстилаше хавлията си върху шезлонг до басейна, настани се на него и отвори на първа страница биографията на Шулц.

В този момент мобилният й телефон звънна.

О, не. Моля ти се, не…

Не беше личният й телефон. Него можеше да не вдигне. Това беше служебният й шифрован сателитен телефон, собственост на ФБР.

Обаждаше се началникът й Дан Дризън, и то не просто за да си побъбрят. Вече беше изпратил поздравленията си по повод залавянето на Кингслип по електронната поща.

— Сара, трябваш ми тук за брифинг — съобщи той. — Бързо. Днес.

В действителност Дризън беше относително разбран и търпелив. Имаше теми — правителствената бюрокрация, риболовът на муха, класическите автомобили например, — по които можеше да говори безкрайно.

По телефона обаче приличаше на гласова телеграма.

— В ПЗОП е постъпила информация за три убийства в три различни щата — продължи. — Всичко подсказва за единичен сериен убиец в действие.

ПЗОП означаваше Програма за залавяне на опасни престъпници, поддържаща националния каталог на ФБР за всяко криминално деяние, извършено в Съединените щати.

— За какъв период от време става въпрос? — попита Сара.

— Две седмици.

— Това е бързо.

— Ужасно бързо.

— Три убийства?

— Да.

— В три различни щата?

— До момента — отговори Дризън.

— Кое е общото?

— Жертвите — каза той. — Всички имат едно и също име. О’Хара. Най-безумното нещо, което съм чувал.

Сандвичите подсказваха, че става въпрос за нещо по-особено.

Сара беше присъствала на безброй брифинги, провеждани от Дан Дризън, и на нито един от тях не беше сервирано нещо, което става за ядене. Нямаше кексчета или кифлички, нито бисквитки или друго за похапване. Със сигурност не и сандвичи, никога. Просто не беше в стила му. Искаш храна от кетъринг за брифинга? Върви да работиш за Марта Стюарт.