Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Муньос помълча известно време.

— Странно — каза той накрая, присвивайки очи в намек за усмивка, който така и не достигна до устните му. — Струва ми се, че сте напълно прав. Просто никога досега не съм чувал някой да го формулира толкова точно.

— Е, поласкан съм, че тъкмо аз ви въвеждам в тази мистерия — отбеляза Сесар не без известно злорадство, и се изкиска тихичко, с което си спечели укорителния поглед на Хулия.

Муньос изглеждаше малко объркан.

— Вие също ли сте шахматист?

Сесар се изсмя рязко. Хулия си каза, че днес непрекъснато театралничи, но той винаги го правеше, когато си намереше подходяща аудитория.

— Знам как се движат фигурите, както повечето хора. Но като игра не ме интересува особено. — Внезапно той стана напълно сериозен. — Моята игра, приятелю, се състои в измъкване от ежедневната заплаха от мат, с която те застрашава животът. Повярвайте ми, не е никак лесно. — Той махна към двамата с деликатната си ръка. — И аз като вас, като всички на този свят, си имам своите начини да се справя.

Все така объркан, Муньос хвърли поглед към вратата. Осветлението в бара му придаваше уморен вид и подчертаваше сенките под очите му, караше ги да изглеждат по-дълбоки. С ушите, щръкнали над яката на шлифера, големия нос и изпитото си лице, приличаше на дръгливо, тромаво куче.

— Добре — каза той. — Нека видим тази картина.

Сега седяха в ателието и чакаха неговата присъда. Първоначалната неловкост, която се дължеше на това, че се бе озовал на непознато място в компанията на привлекателна млада жена, възрастен антиквар със съмнителни наклонности и една изпълнена с двусмислия картина, постепенно започваше да го напуска. А нарисуваната шахматна партия все повече поглъщаше вниманието му. През първите няколко минути той гледаше картината, без да пророни дума, застанал напълно неподвижно с ръце на гърба. Хулия беше забелязала, че в клуб „Капабланка“ хората, които наблюдаваха как другите играят, стоят точно в такава поза. Но разбира се, той това и правеше. След доста дълго мълчание той помоли за лист и молив и след нов размисъл се наведе над масата, за да прерисува позициите от картината. От време на време вдигаше очи, за да свери положението на отделните фигури.

— През кой век е рисувана картината? — попита той. Беше нарисувал голям квадрат, който бе разделил с вертикални и хоризонтални линии на шестдесет и четири полета.

— Краят на петнадесети — отвърна Хулия.

Муньос се намръщи.

— Важно е да се знае датата. По това време правилата в шаха са били вече почти същите като в наши дни. Но преди това някои фигури са се движели по различен начин. Дамата например можела да се мести само с едно поле по диагонал, а при следващия ход да премине три полета. Рокадата била непозната преди Средните векове. — Той се откъсна за малко от своята схема, за да огледа по-отблизо картината. — Ако човекът, който е измислил партията, си е служил с новите правила, ще успеем да възстановим ходовете и да решим задачата. В противен случай ще бъде много трудно.

— Рисувана е, когато художникът е живял в земите на днешна Белгия — отбеляза Сесар, — към 1470 година.

— Тогава мисля, че няма да имаме проблем. И да има, няма да бъде неразрешим.

Хулия стана и отиде до картината, за да разгледа позициите на нарисуваните шахматни фигури.

— Откъде разбрахте, че последният ход е бил на черните?

— Очевидно е. Трябва само да се огледат позициите на фигурите. Или дори на играчите. — Муньос посочи Фердинанд Остенбургски. — Този отляво, който играе с черните и е обърнат към художника, или по-скоро към нас, е по-спокоен, дори може да се каже, че вниманието му е отклонено от партията и е насочено по-скоро към зрителя. — Той посочи Роже д’Арас. — Но другият очевидно обмисля току-що направения от противника му ход. Не виждате ли колко е съсредоточен? — Погледна своята схема. — Има, разбира се, друг начин да се докаже хипотезата, това е използваният в такива случаи метод на ретрограден анализ.

— Какъв анализ?

— Ретрограден. При него се взема определена позиция като изходна точка и играта се реконструира в обратен ход, за да се разбере по какъв начин се е стигнало до въпросната изходна точка. Нещо като игра наопаки. Разсъждаваме на принципа на индукцията. Започваме от крайния резултат и се връщаме назад към причините.

— Като Шерлок Холмс — отбеляза Сесар, видимо заинтригуван.

— Нещо подобно.

Хулия гледаше впечатлена Муньос. Досега в нейните представи шахматът беше обикновена игра, чиито правила бяха просто малко по-сложни от тези на доминото и изискваха по-голяма концентрация и по-добър интелект. Но от начина, по който Муньос реагира при вида на картината, ставаше ясно, че различните нива на перспектива, представени в картината: огледало, стая, прозорец — като фон на момента, запечатан във времето от Ван Хойс — пространства, в които самата тя бе изпитала замайването от оптическата илюзия, създадена от умелия майстор — ни най-малко не затрудняваха Муньос, който не знаеше почти нищо за картината и съвсем нищо за обезпокоителния й подтекст. За него пространството беше познато — независимо от епохата и личностите. Той като че ли се чувстваше на място в него, абстрахираше се от всичко останало и беше в състояние да възприеме само позицията на фигурите и да се включи в играта. Колкото повече се задълбочаваше в „Шахматната партия“, толкова повече изчезваха притеснителността, смущението и неловкостта, които бе проявил в бара. Той отново ставаше увереният, безстрастен играч, когото Хулия видя в клуб „Капабланка“. Като че ли този сив, свит човечец имаше нужда да види пред себе си шахматна дъска, за да си възвърне невъзмутимата самоувереност.