Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Независимо от това — или може би тъкмо затова, заради израза на безкрайно отегчение, изписан на неподвижното му лице — когато противникът му премести своя цар с един квадрат назад, а той протегна бавно ръка към останалите на дъската фигури, в този ъгъл на стаята се възцари абсолютно мълчание. Хулия, може би защото не разбираше какво става, можа да долови, че зрителите всъщност не го харесват, че не изпитват към него никаква симпатия. По лицата им се четеше, че са приели с нежелание превъзходството му, защото, като истински ентусиасти, не можеха да не оценят бавното, неумолимо, безупречно придвижване на фигурите му.

— Шах — каза той отново. Беше направил привидно невзрачен ход — премести една обикновена пешка от едно поле на друго. Но противникът му спря да барабани и опря пръсти в слепоочията си, като че искаше да успокои дразнеща болка. После премести белия цар с едно поле назад по диагонал. Изглежда, имаше три полета, на които можеше да се чувства сигурен, но по някаква причина, която убягваше на Хулия, той избра този ход. Възторженият шепот наоколо я убеди, че ходът е бил добър, но човекът срещу него не реагира изобщо.

— Това би било шах и мат — отбеляза той без помен от триумф в гласа си, просто съобщаваше на противника си обективен факт. В тона му не се долавяше и съчувствие. Произнесе последните думи, преди да направи следващия ход, като че изпитваше нужда да ги съпроводи с практическа демонстрация. После, много бавно, едва ли не с нежелание, без въобще да обръща внимание на невярващия поглед на противника си и на удивените зрители, той направи ход по диагонал с офицера си, пренасяйки го сякаш много отдалеч, и го постави близо до царя на противника, но не толкова близо, че да представлява непосредствена опасност за него. Сред настъпилата около масата шумотевица Хулия се взираше учудено в дъската. Не разбираше почти нищо от шах, но доколкото знаеше, шах и мат означаваше директна заплаха за царя. А в случая белият цар не изглеждаше застрашен. Надявайки се да получи обяснение, тя погледна Сесар, а после и Сифуентес. Последният се усмихваше добродушно, клатейки възхитено глава.

— Щеше да бъде мат в три хода — каза той на Хулия. — Белият цар нямаше никакъв изход.

— Не разбирам — каза Хулия. — Какво стана тогава?

Сифуентес се изсмя.

— Този черен офицер беше фигурата, която можеше да нанесе решаващия удар, макар че, преди да го премести, никой от нас не съзнаваше това. Това, което стана, е, че господинът, напълно съзнавайки какъв ход трябва да предприеме, реши да не го мести по-надалеч. Премести офицера така, че да ни покаже какъв би бил правилният ход, но умишлено го постави на друго поле, като по този начин го лиши от възможност да притисне царя.

— Продължавам да не разбирам — настоя Хулия. — Този човек не иска ли да победи?

— Там е работата. Той идва тук вече пет години и е най-добрият шахматист, когото познавам, но никога не съм го видял да победи.

В този момент шахматистът вдигна очи и срещна погледа на Хулия. Цялата му невъзмутимост, увереността, която демонстрираше по време на играта, се бяха изпарили. Като че ли сега, когато играта свърши и той отново бе в състояние да види света около себе си, установяваше, че дарбата, която му осигуряваше завистта и уважението на другите, вече не му върши работа. Едва сега Хулия забеляза евтината му вратовръзка, смачканото кафяво сако, деформирано и провиснало на лактите, наболата брада, която сигурно беше бръснал в пет-шест часа сутринта, преди да хване метрото или автобуса, за да отиде на работа. Дори светлината в очите му беше угаснала и сега те бяха мътносиви.

Сифуентес каза:

— Позволете ми да ви представя сеньор Муньос, шахматист.

— Това е истинска партия — каза Муньос. — Малко странна, но напълно логична. Последният ход е бил на черните.

— Сигурен ли сте? — попита Хулия.

— Напълно сигурен.

— Откъде знаете?

— Просто знам.

Бяха в ателието на Хулия, пред картината, осветена от всички възможни източници на светлина в помещението. Сесар седеше на канапето, Хулия — до масата, а Муньос стоеше прав пред Ван Хойс и го гледаше озадачено.

— Нещо за пиене? — предложи Хулия.

— Не.

— Цигара?

— Не. Не пуша.

Долавяше се известна неловкост. Муньос явно се притесняваше. Носеше смачкан шлифер. Не беше пожелал да го свали, дори не го разкопча, като че ли си запазваше правото да си тръгне всеки момент, без да дава обяснения никому. Държеше се смутено и недоверчиво. Не беше никак лесно да го доведат тук. Когато Сесар и Хулия обясниха предложението си, изражението на лицето му беше недвусмислено — явно ги взе за луди. После се затвори и продължи да се държи подозрително. Трябвало да му простят, ако се изразява грубо, но цялата тази история за средновековни убийства и игра на шах, нарисувана на картина, му се струваше прекалено странна. И дори ако това, което разказваха, бе вярно, не разбираше какво общо има то с него. В края на краищата, настояваше Муньос, като че ли държеше да подчертае съответните социални различия, той бил прост счетоводител, обикновен чиновник.