Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Но умеете да играете шах — беше казал Сесар с най-изкусителната си усмивка. После прекосиха улицата и седнаха в бара отсреща, точно до една ротативка, която периодично ги оглушаваше с монотонното си подрънкване, предназначено да зариби някой наивник.

— Е, и? — Тонът му не беше предизвикателен, а просто безразличен. — Същото се отнася до много други хора. Не разбирам защо…

— Казват, че сте най-добрият.

Муньос му хвърли трудноразбираем поглед. Хулия го разшифрова приблизително така: „Може и да съм, но какво от това? Това, че си най-добрият, няма никакво значение. Можеш да бъдеш най-добрият, също както да бъдеш рус или да страдаш от плоскостъпие, без да изпитваш необходимост да го доказваш наляво и надясно.“

— Ако беше така — отвърна той след малко, — щях да ходя по турнири и други подобни. Но не ходя.

— Защо?

Муньос погледна празната чаша от кафе пред себе си и сви рамене.

— Защото така. За тази работа се иска желание. Искам да кажа, желание да победиш… — Той ги изгледа, като че ли не беше убеден, че са в състояние да разберат това, което им говори. — А на мен ми е все едно дали печеля, или губя.

— С други думи, вие сте теоретик — отбеляза Сесар с привидна сериозност, зад която Хулия долови скрита ирония.

Муньос го изгледа продължително, като че ли се опитваше да намери подходящ отговор.

— Може би — каза той накрая. — Затова ми се струва, че не мога да ви бъда от полза.

Понечи да стане, но Хулия се пресегна и постави ръка върху неговата. Беше съвсем мимолетно докосване, но заредено с настоятелна молба. По-късно, когато останаха сами, Сесар, вдигнал едната си вежда, описа жеста като „върховен израз на женственост, скъпа моя; благородната девица, която моли за помощ, при това много дискретно, за да не подплаши птичката“. Заяви, че той самият не би могъл да го изпълни по-съвършено; само ако трябвало да бъде на нейно място, щял сигурно да нададе жално възклицание, което не би било подходящо предвид обстоятелствата. В действителност Муньос погледна за миг към ръката, която Хулия вече беше отдръпнала, после очите му се плъзнаха по масата и се спряха върху собствените му ръце, с не много чисти нокти, които лежаха напълно неподвижни от двете страни на чашата му.

— Имаме нужда от помощта ви — каза тихо Хулия. — Наистина е важно, уверявам ви, важно за мен и за моята работа.

Муньос наклони глава на една страна и я загледа — гледаше по-точно брадичката й, като че ли се боеше, че ако я погледне в очите, това би означавало да поеме ангажимент, за какъвто не е готов.

— Наистина не мисля, че това нещо може да ме заинтересува — каза той след малко.

Хулия се наведе към него.

— Представете си го като партия, различна от всички, които сте играли досега. Игра, която този път наистина си струва да бъде спечелена.

Сесар започваше да става нетърпелив.

— Признавам си, приятелю — започна той, личеше, че е раздразнен, защото въртеше пръстена с топаза на дясната си ръка, — че намирам странната ви апатия за неразбираема. Защо тогава изобщо играете шах?

Муньос се замисли. После погледна Сесар право в очите.

— Може би — каза той, — по същите причини, поради които вие имате хомосексуални наклонности.

Като че ли отнякъде повя леден вятър. Хулия припряно запали цигара, ужасена от нетактичната забележка, изречена от Муньос без всякакъв апломб и без следа от агресивност. Напротив, той съзерцаваше Сесар с учтив интерес, като че ли очакваше отговора на достоен партньор в интересен разговор. В погледа му нямаше и следа от злорадство, дори, каза си Хулия, се забелязваше някаква невинност — напомняше й на турист, който е нарушил неволно някакви местни норми на поведение, несведущ като всеки чужденец.

Сесар само се приведе към Муньос. Той също изглеждаше заинтригуван. По тънките му, бледи устни заигра лека усмивка.

— Драги приятелю — каза той спокойно, — съдейки по тона и израза на лицето ви, считам, че вие нямате нищо против това, което аз, вашият покорен слуга, представлявам или не представлявам. Ако не се лъжа, вие нямахте никакви възражения и към белия цар или към господина, с който играехте преди малко в клуба. Прав ли съм?

— Общо взето, да.

Сесар се обърна към Хулия.

— Разбираш ли, принцесо? Всичко е наред, няма причини да се притесняваш. Този очарователен господин просто искаше да обясни, че играе шах, защото играта е част от самото му същество. — Усмивката на Сесар стана по-широка и по-добросърдечна. — Тази част, която е неразделно свързана със загадките, комбинациите, илюзиите. Как би могло едно обикновено обявяване на шах и мат да се сравнява с всичко това? — Той се облегна и погледна към Муньос, който все още го наблюдаваше с безизразна физиономия. — Ще ти отговоря: изобщо не може да става дума за сравнение. — Протегна ръце с дланите нагоре, сякаш подканяше Хулия и Муньос да потвърдят истинността на думите му. — Не е ли така, приятели? Обявяването на шах и мат е просто една жалка точка, сигнал за завръщане към реалността. — Той сбръчка нос. — Към истинския живот, към ежедневието и еднообразието.