Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Звуците от саксофона на Лестър Боуи изпълваха ателието и я откъсваха от света. Тя плъзна нежно напоения с разтворител тампон по профила на Роже д’Арас, по носа и устните му, и отново потъна в съзерцание. Разглеждаше полуспуснатите му клепачи, фините бръчици около очите, насочени неотклонно към шахматната дъска. Даде воля на въображението си, заслуша се да долови ехото от мислите на злощастния рицар. Над тях витаеше дъхът на любов и смърт, така, както съдбата беше белязала тайнствения танц на белите и черни фигури върху квадратите на шахматната дъска — върху собствения му герб, пронизан със стрела от арбалет.

В полумрака й се стори, че вижда как проблясва сълза — сълза, пролята от жената, видимо потънала в четене на молитвеника си (а може би това беше „Поемата за рицаря и розата“?), пролята от мълчаливата сянка до прозореца, припомнила си дните на младостта, облени в слънчева светлина. В спомените й проблясваха пъстри килими и полиран метал, по каменния под в двореца на бургундските херцози отекваха твърдите стъпки на рицаря, открил благородното си лице, с шлем под мишница, в разцвета на силата и славата си, гордия посланик на онзи друг мъж, когото тя бе задължена да вземе за съпруг по политически причини. Припомняше си шепота на придворните дами и сериозните лица на благородниците, виждаше собственото си лице, пламнало от смущение, когато срещна за първи път спокойния му поглед, когато чу гласа му, закален в битките, изпълнен със спокойната увереност, позната само на хората, които са знаели какво е да влизаш в сражение с името на Бога, краля и любимата на уста. После — тайната, скрита в сърцето й през годините, заредили се след този ден. И накрая Мълчаливия Приятел, последният й спътник, който търпеливо точеше косата си, същият, който бе стоял в рова близо до Източната врата с готов арбалет в ръце.

Цветовете, картината, ателието, тъжните звуци на саксофона, изпълнили стаята, я въвличаха в своя водовъртеж. Хулия беше спряла да работи и седеше със затворени очи, малко замаяна. Опитваше се да диша дълбоко и спокойно, за да пропъди моментната паника, обзела я, когато, объркана от перспективата, наистина изпита чувството, че се е озовала вътре в картината. Стори й се, че масата и играчите внезапно са се изместили вляво и тя се е озовала в стаята, нарисувана на картината, близо до прозореца, край който Беатрис Бургундска седеше и четеше; достатъчно беше да се наведе малко над перваза, за да види какво има от другата страна, в основата на стената: ровът при Източната врата, мястото, където Роже д’Арас беше паднал, пронизан в гърба.

Трябваше й доста време да се успокои — едва когато драсна клечка кибрит и запали цигара, почувства, че наистина е дошла на себе си. Все още й беше трудно да държи здраво клечката — ръката й трепереше, като че ли току-що бе докоснала лицето на Смъртта.

— Това е шахматен клуб — каза Сесар, докато се качваха по стълбите. — Клуб „Капабланка“.

— Капабланка? — Хулия надникна колебливо през отворената врата. Видя много маси, надвесени над тях мъже и около тях — групички, наблюдаващи играта.

— Хосе Раул Капабланка — поясни Сесар и мушна бастуна си под мишница, за да свали шапката и ръкавиците си. — Някои казват, че не е имало по-добър шахматист от него. Клубове и турнири по цял свят носят името му.

Двамата влязоха в клуба. Той се състоеше от три големи помещения, изпълнени с дузина маси, и почти на всяка от тях се разиграваше някаква партия. Звуковият фон беше много странен — нито шум, нито тишина, а някакъв въздържан, почтителен шепот, като на хора, които влизат в църква. Няколко от играчите и наблюдателите изгледаха Хулия изненадано или с неодобрение. В клуба членуваха само мъже. Миришеше на старо дърво и цигарен дим.

— Не се ли случва и жени да играят шах? — попита Хулия.

Сесар й предложи ръката си.

— Честно казано, не съм се замислял по този въпрос — каза той. — Но очевидно тук не играят. Може би играят у дома, когато им остава свободно време от готвене и кърпене.

— Мъжки шовинизъм!

— Определението едва ли е подходящо в моя случай, скъпа. Не се дръж така отвратително.

На вратата ги посрещна дружелюбен бъбрив господин в доста напреднала възраст, с плешиво, куполообразно теме и грижливо подстригани мустаци. Сесар го представи на Хулия като сеньор Сифуентес, директор на спортен клуб „Хосе Раул Капабланка“.

— В списъците ни фигурират петстотин души — каза гордо сеньор Сифуентес, и се зае да им показва изложените по стените трофеи, грамоти и снимки. — Освен това спонсорираме национален турнир. — Той спря пред една витрина, в която бяха изложени различни комплекти шахматни фигури — доста стари, но без антикварна стойност. — Хубави са, нали? Въпреки че тук, разбира се, използваме само модела „Стантън“ 28.