Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Тя коленичи пред картината и заоглежда през лупата шахматните фигури върху дъската и на масата. Вгледа се много внимателно и в кръглото, изпъкнало огледало на стената в горния ляв ъгъл на картината, в което се отразяваха дъската и скъсените в перспектива фигури на играчите.

— Сесар.

— Да, мила.

— Колко фигури участват общо в шаха?

— Ами… два пъти по осем, значи шестнайсет от всеки цвят — ако не греша, общо тридесет и две.

Хулия започна да брои на пръсти.

— Всички фигури присъстват на картината. Виждат се ясно: пешки, царе, царици, коне… Едни на дъската, други на масата.

— Това са взетите, които вече са излезли от играта. — Сесар коленичи до нея и посочи една от фигурите, която не беше на масата, а в ръката на Фердинанд от Остенбург. — Взет е един кон; само един, бял. Другите три, един бял и два черни, са още в игра. Така че въпросът „Кой взе коня“, трябва да се отнася до него.

— Но кой го е взел?

Сесар се намръщи.

— Там е цялата работа, мила моя. — Той й се усмихна така, както когато тя беше малко момиченце и седеше на коленете му. — Вече открихме доста неща: кой е оскубал пилето и кой го е сготвил. Но още не знаем кой е злодеят, който го е изял.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не разполагам винаги с блестящи отговори.

— Едно време разполагаше.

— Тогава умеех да лъжа. — Той я погледна нежно. — Вече поотрасна и не се лъжеш толкова лесно.

Хулия постави ръка на рамото му, както преди петнадесет години, когато го молеше да съчини историята на някоя картина или порцеланова статуетка. В гласа й се промъкнаха детински нотки.

— Трябва да разбера, Сесар.

— Търгът е след два месеца — каза Менчу. — Нямаме много време.

— По дяволите търга — каза Хулия. Гледаше Сесар така, сякаш очакваше той да извади решението на задачата от джоба си. Сесар отново въздъхна и забърса килима, преди да се отпусне на него, обвил коленете си с ръце. Челото му беше смръщено и той гризеше връхчето на езика си както винаги, когато му се налагаше да размишлява усилено.

— Като начало имаме няколко улики — започна той след малко. — Но това, че разполагаме с тях, не е достатъчно; важен е начинът, по който ще се възползваме от уликите. — Погледна към изпъкналото огледало на стената, в което се отразяваха фигурите на играчите и шахматната дъска. — Свикнали сме да вярваме, че всеки обект и огледалното му отражение съдържат една и съща реалност, но това не отговаря на истината. — Той посочи нарисуваното огледало. — Виждате ли? Веднага мога да ви кажа, че образът е обърнат. Значението на шахматната партия също е обратно, тя така и изглежда в огледалото.

— Докарахте ми ужасно главоболие — простена Менчу. — Всичко това е много сложно за скромната ми енцефалограма. Отивам да си сипя нещо за пиене.

Тя си наля щедра доза от водката на Хулия, но преди да вземе чашата, извади от чантата си гладък, полиран къс оникс, една сребърна тръбичка и малка кутийка. Зае се да приготвя дозата си кокаин и отбеляза: — Аптеката е отворена. Някой да проявява интерес?

Никой не отговори. Сесар наблюдаваше задълбочено картината и не забелязваше нищо около себе си, а Хулия само се намръщи неодобрително. Менчу сви рамене, наведе се и смръкна рязко два пъти. Когато се изправи, се усмихваше, а сините й очи изглеждаха по-ярки, но и по-отнесени.

Сесар се приближи до картината на Ван Хойс, придърпвайки Хулия след себе си, сякаш я съветваше да не обръща внимание на Менчу.

— Вече попаднахме в капана — поде той, като че ли в стаята нямаше никой друг, освен него и Хулия — да считаме, че едно от нещата, изобразени на картината, може да е действително, а друго — не. Играчите и дъската присъстват на картината два пъти — при това едното им присъствие е някак по-недействително. Не разбираш ли? Приемането на този факт ни поставя вътре в стаята, размива границите между действителността и картината. Единственият начин да избегнем това, е да се дистанцираме колкото е възможно повече, да виждаме само оцветена повърхност и шахматисти. Но съществуват прекалено много неща, които отклоняват вниманието ни.

Хулия, която се взираше в картината, се обърна и посочи венецианското огледало, което висеше на стената в другия край на ателието.

— Не е задължително да бъде така — отвърна тя. — Ако гледаме картината в друго огледало, може би ще успеем да възстановим оригиналния образ.

Сесар я изгледа, обмисляйки мълчаливо предложението й.

— Точно така — каза той, одобрявайки идеята с усмивка на облекчение. — Но се боя, принцесо, че картините и огледалата създават прекалено много светове, съдържащи прекалено много непоследователности. Те може би са интересни за наблюдаване отстрани, но крайно неприятни за обитаване. Това, от което се нуждаем, е специалист; човек, който би видял картината по различен начин. При това ми се струва, че знам къде да го открия.