Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

На следната утрин Хулия се обади на Алваро, но никой не отговори. Опита се да го намери у дома, но и там нямаше никого. Сложи на грамофона една плоча на Лестър Боуи, включи кафеварката, стоя дълго под душа и изпуши две цигари. Нахлузи само един стар пуловер и изпи кафето си, докато косата й беше все още мокра. После се зае с работата си върху картината. Първата фаза на реставрацията включваше сваляне на оригиналния лак. Художникът, сигурно за да защити произведението си от влагата на студените северни зими, бе използвал мазен лак, разтворен в масло от ленено семе. Подходът му беше правилен, но след петстотин години никой, нито дори майстор като Питер Ван Хойс, не би могъл да предотврати пожълтяването му и последвалото потъмняване на оригиналните цветове.

Хулия опита няколко разтворителя в единия ъгъл на картината, после приготви нужната смес и се зае да омекотява лака с помощта на напоени в нея памучни тампони, които държеше с пинсета. Започна много внимателно да работи там, където слоят боя беше най-плътен, оставяйки най-светлите и деликатни сектори за накрая. Постоянно прекъсваше работата си, за да провери да не би върху тампоните да остават следи от боя, за да е сигурно, че няма да свали част от боята под лака. Продължи да работи без почивка цялата сутрин. Спираше от време на време, само за да огледа с полупритворени очи картината и да прецени как върви работата. Постепенно старият лак започна да изчезва и картината светна с магията на оригиналните бои, които изглеждаха почти така, сякаш старият фламандец току-що ги бе забъркал на палитрата си: сиена, медна зелена, бяла оловна боя, ултрамарин… С почтително преклонение, като че ли пред нея се разкриваше най-скритата мистерия на изкуството и живота, Хулия виждаше как великолепната творба отново оживява под пръстите й.

По обяд телефонира на Сесар и двамата се уговориха да се срещнат вечерта. Тя се възползва от прекъсването и си затопли една пица. Направи си още кафе и яде, седнала на канапето, разглеждайки внимателно пукнатините, неминуем резултат от стареенето, от многовековното излагане на светлина и драскотините от пренасяне по дървената основа. Пукнатините бяха особено ясно забележими там, където бяха лицата, в светлите телесни цветове и в белите цветове, и по-малко в тъмните тоналности и върху черното. Това важеше особено за роклята на Беатрис Бургундска, която продължаваше да изглежда толкова истинска, че на Хулия й се струваше, че плъзне ли пръст по повърхността, ще усети мекотата на истинско кадифе.

„Странно — мислеше си тя, — колко бързо съвременните платна се нашарват с пукнатини и мехурчета, често скоро след като са били завършени, и всичко това поради ползването на съвременни материали и изкуствени методи за ускоряване на съхненето. А работите на старите майстори, които са били същински маниаци в технологиите по консервиране на картините, понасят минаването на векове с много по-голямо достойнство и съхраняват красотата си.“ Хулия изпита дълбока симпатия към стария, съвестен Питер Ван Хойс. Представи си го в средновековното му ателие как смесва пигменти и прави опити с различни масла, за да получи точно необходимата отсянка на лака, подтикван от желанието да положи върху творението си печата на вечността, да го съхрани след своята смърт и смъртта на тези, чиито лица бе изобразил върху скромната дъбова плоча.

След като се нахрани, тя продължи да сваля лака от долната част на картината — там, където беше скрит надписът. Работеше извънредно внимателно, опитвайки се да не засегне медно зелената боя, смесвана със смола, за да не потъмнее от годините. Тази боя Ван Хойс бе използвал за покривката на масата. По-късно беше удължил диплите й със същия цвят, за да скрие латинския надпис. Хулия отлично съзнаваше, че освен обикновените технически затруднения, възниква и етичен проблем. Ако трябваше да се зачита духът на картината, беше ли редно да се вади на бял свят надпис, който самият художник бе решил да скрие? Доколко реставраторът имаше право да нарушава желанията на твореца, желания, видни от произведението му, също както ако бе оставил формално завещание? Съществуваше и въпросът за цената на картината; след като рентгеновият анализ бе доказал съществуването на скрит надпис и фактът бъдеше оповестен, кое би увеличило цената й — разкриването на надписа или запазването на първоначалното положение?

Тя се успокои с мисълта, че е само наемен изпълнител. Решението беше работа на собственика, на Менчу и на онзи човек от „Клеймор’с“, Пако Монтегрифо. Щеше да постъпи така, както й кажеха. Въпреки че, ако изборът беше неин, тя би предпочела да остави нещата такива, каквито си бяха. Надписът съществуваше, знаеше се какво гласи, следователно нямаше никаква нужда да се разкрива. В края на краищата, слоят боя, който го беше покривал в продължение на пет века, също беше част от историята на картината.