Брент Уикс - Заслепяващият нож

Побра цялото слънце и вече отпращаше ярък смарагдов лъч към напастта. Беше видим в самия въздух, грееше яркозелен. Това не беше нормално. Не беше възможно! Огледалата никога не светеха толкова ярко, че да можеш да видиш лъча през деня. Може би в мъгла, в дим или нощем светлината можеше да се види, но не и час след изгрев-слънце.

И все пак се виждаше.

Но докато лъчът вибрираше в съвършена честота и жужеше като музика, сетивата на Лив бяха притеглени през самата огромна леща… и изведнъж тя успя да види тръпнещата кула над морето, точно пред нея, сякаш бе само на сто разтега, а не на хиляди.

И щом я видя, разбра, че Койос Белодъб е сгрешил. Беше преминала лесно изпитанието си по компетентност. Това беше изпитание във вярност. Защото видя Кип, и Карис, и самия Гавин Гайл там, при напастта, и разбра, че ако се подчини на Цветния принц, ще ги обрече на смърт.

Ако имаше силата да промени света, ако трябваше да спаси десетки хиляди наивни мъже и жени в бъдещето от акулите и морските демони, трябваше да остави приятелите си да загинат. Беше помолила Цветния принц да спаси Кип и Карис… беше заменила живота на Кървави халати за техния в Гаристън. Само преди по-малко от половин година нейните приятели бяха достойни за клетвата й и за живота на няколко непознати. Дали спасяването им сега струваше колкото мечтата за един нов, променен, чист свят?

— Знаеш ли от какво има нужда Атират, Аливиана? — беше я попитал Цветния принц предната нощ.

— От жертвоприношения? — опитала се бе да отгатне.

— От светлина. Всеки бог се ражда в светлина.

И със сълзи в очите Лив донесе светлина.

Първата огромна вълна връхлетя към плъзгуна.

Гавин извика нещо, но то се изгуби в рева на водата.

Кип се вкопчи с две ръце в перилото и се взря в колоната, която се издигаше от морето зад тях. Вече беше стотици стъпки висока. Тъкмо от нея идваше огромната вълна и прииждащата, връхлитаща сякаш от небето вода.

След това нещо го блъсна в палубата. Чу трясъка на луксин и видя как Гавин изхвърча от предната част на плъзгуна. Беше изстрелял луксин толкова силно, че беше откъснал стеблата.

Всички изведнъж се озоваха във въздуха. Кип изтърва перилото… или може би се беше разпаднало. Не можеше да види нищо освен вода. Каквото и да беше изхвърлило морето нагоре, беше спряло и сега водите отново се свличаха надолу с целия хаос на водопад. Кип пропадаше и пропадаше, и се бореше да си поеме дъх. Когато падна, го повлече някакво течение и го изхвърли настрани. Тялото му се удари в нещо, остърга се в нещо друго. Нямаше никакъв смисъл да се бори, водата го въртеше като клечка. Представа нямаше накъде е горе.

Усети нещо под себе си, посегна да го сграбчи, изтърва го, плъзна се покрай него. Течението оформяше бързи потоци и той осъзна, че трябва да избегне по-дълбокото. Посегна отново и докопа нещо, което приличаше на клон, не — на корен, и започна да се издърпва към по-слабото течение. Дробовете му изгаряха, а водата бе толкова мръсна, че не можеше да види нищо освен зелено. Надви паниката си, потисна я. Едно по едно, Кип. Сграбчваше корен след корен и продължаваше напред и нагоре.

Въздух! Кип запъна крака в корените долу, стисна онези горе, надигна глава и си пое дъх.

Течението го дърпаше към дълбокото, но той се задържа. Стоеше на нов остров и навсякъде около него се оттичаше вода — обратно в морето. Сушата, ако изобщо беше суша, не беше равна. На някои места водата не можеше да намери път и се въртеше в локви и езера.

Зелено. Всеки възможен оттенък, от тъмнозелено през бледата зеленина на лишей до изумрудено. Лъчисти смарагдови зеленини, които сияеха, и убитото зелено на влажни корени, смърчовозелено, сиво-зелено, маслинено и на морска пяна, и ментовозелено. Целият остров беше смесица от жива зеленина и зелен луксин. Кип стоеше на корени, пулсиращи от живот. Видя цял галеон, по загадъчен начин останал непокътнат, заклещен между клоните на нещо, което приличаше на паднало дърво, на петдесет стъпки във въздуха. Но докато гледаше в почуда, видя клони, които се катереха по корпуса на галеона като бръшлян. Обгърнаха го по средата, стегнаха се, счупиха палубите и попиляха моряците.

Целият остров бе жива зеленина — и се събуждаше.

Кип се огледа за черногвардейците и видя няколко на брега. Само осем. Но имаше още във водата — плуваха към острова. Гавин стоеше на стотина разтега от него, махаше с ръка и сочеше колоната. Изглеждаше разтревожен.

Кип затича към него.