Брент Уикс - Заслепяващият нож

А след това всичко изведнъж свърши. Наоколо стенеха мъже и жени, но бой нямаше. Отрядът на Лив някак си се беше смалил до петима и всеки от тях оглеждаше труповете и довършваше ранени врагове, които се мъчеха да избягат или да се докопат до оръжия.

— Десет войници идват по външните стъпала — каза Фирос. — Ще задържа вътрешните.

Фипс Навид скимтеше до трона. Лив се приближи до него. Лявото му око беше избодено и копие го бе пронизало в корема и се показваше от гърба му. Единият му крак бе счупен.

— Спипахме ли го? — попита Фипс. — Оная свиня Аравайнд? Спипахме ли го?

— Да — каза Лив. — Прободен е в слабините. Фирос току-що му разпра гърлото.

Фипс се изсмя хрипливо, но завърши със стон.

— Добре, добре. Четиринайсет години го гоня този кучи син. Жалко, че не го довърших аз. Но пък… Вярваш ли в рая?

— Вярвам в ада — отвърна Лив.

Той сякаш понечи да се засмее, но лицето му се разкриви от болка.

— Ще ми направиш услугата, нали? Ще ида да намеря място и за двама ни.

Ухили се дивашки и задържа усмивката упорито, въпреки болката и страха. Тя си каза, че е милост, но не можеше да помръдне, докато не притегли отново свръхвиолет. Трябваше да го направи.

Тънкото острие преряза гърлото на Фипс и Лив се отдръпна. Краката й трепереха. Обърна се, за да не гледа какво е направила.

— Стълбата! — извика Фирос.

Лив забърза към него и се закатери по стълбата. Под огромното лъскаво огледало имаше малка площадка. Щом се приближи до него, тя разбра, че не е обикновено огледало. Беше не само огромно — петнайсет крачки в диаметър най-малко, — но и безупречно чисто. Нямаше никаква прах, нито драскотини. В желязната рамка имаше някакви много, много стари руни, почернели от времето.

От върха на пирамидата можеше да види битката, разгръщаща се при стените. Петстотинте на принца, рязко смалени на брой, бяха успели да пробият през кървавия димен ад на тунела и напираха срещу войниците в съседните улици. Черният пушек на трещящите мускети и човешките крясъци се виждаха и чуваха дори оттук. Но Кървавите халати настъпваха и печелеха терен. След още половин каре щяха да излязат на един пазарен площад и превъзходните им умения щяха да получат по-широк боен фронт. След това едва ли щеше да отнеме много време да стигнат до портата. Но боят все още не беше свършил, а аташийците горе на крепостната стена като че ли имаха неограничени запаси от заредени мускети: вадеха ги, стреляха, подаваха им нови и те пак стреляха и засипваха атакуващите със смърт.

Лив откъсна погледа си оттам. Нейната битка беше тук. Присви очи. Огледалото сякаш зажужа в полезрението й. Странно. Погледна в основата му и видя черен плот. Опипа го с пръсти от свръхвиолет и усети как огледалото потръпна. Сякаш вътре в него имаше малки невидими лостове.

„Какво правя?“ Погледна тичащите нагоре по пирамидата войници. Това беше последното й изпитание. Точно за това беше създадена. Ако го направеше, Цветния принц щеше да й даде повече, отколкото е сънувала. Никога вече нямаше да е незначителна. Никога повече нямаше да бъде пренебрегвана, презирана, безсилна.

Щяха да спечелят битката за града, но там някъде, по някакъв начин, битката за морето щеше да зависи от това, която тя направеше тук. Това бе нейният шанс да се отплати на Хромария за всяка подигравка, за това, че я използваха срещу баща й, за това, че я накараха да наруши клетвите си, за опетняването на всичко.

Пипалцата на свръхвиолетовия й луксин потънаха в черната кутия, напипаха лостчета вътре, дръпнаха… и огледалото се завъртя и едва не откъсна главата й. Тя пусна луксина и огледалото рязко спря. Лив притегли отново, издърпа друг лост и огледалото се кривна настрани. Дръпна друг и огледалото заблещука и стана синьо.

— Бързо, милейди, идват! — извика един от хората й.

— Работя! — отвърна му тя с вик.

Със свръхвиолетовите си пипала издърпа друго лостче и към повърхността на огледалото блъвна зелен филтър. Оттам насетне беше проста работа да избута и дръпне първите два лоста. Улови светлината на изгряващото слънце в огромното огледало и я изстреля над залива. Завъртя го наляво и надясно, и нагоре и надолу, зачудена дали ще разбере когато най-сетне го настрои вярно, или дали вече го настройва вярно. Усети нещо, когато лъчът се насочи далече в открито море, отвъд Руишки нос, но това трябваше да е от огромното й усилие. Изобщо не беше правилната посока. Завъртя го над залива и заопипва нагоре и надолу.

След това нещо завибрира… за малко да го напипа, но го изгуби. Върна лъча назад, съвсем леко. Засече нещото и огледалото зажужа. И след миг се превърна от огледало в нещо съвсем друго.