Брент Уикс - Заслепяващият нож

Но хората по улиците не изглеждаха щастливи. Изглеждаха уплашени — очевидно се дължеше на магиите на страх, обагрили всяка стена. Докато минаваше покрай дворците, Лив зърваше мъже с далекогледи — бяха ги насочили към морето. Грохотът на оръдията едва се чуваше сред уличния лабиринт обаче.

Стигнаха безпрепятствено чак до храмовия квартал и Великата пирамида на Ру изведнъж се извиси над тях. Лив моментално забеляза родството и съперничеството й със зикуратите на Идос. Идосците бяха заложили на височината и макар техния зикурат да беше по-висок и по-стръмен от Великата пирамида, освен с чистата си маса и огромност не можеше да се сравни с нея. Бяло боядисаният варовик бе разположен точно по основните посоки на компаса, големи месингови мангали горяха денонощно на всеки ъгъл, големите стъпала на източната фасада бяха облицовани с лъскава мед и блестяха на слънцето като червено злато, а самият връх бе покрит с електрон и огромното огледало на него светеше като вдигната високо звезда. Всеки сезон облицовката на всичките четири страни се променяше, макар че тази година поради настъплението на вражеската армия не бяха отпуснали средства за есенните украси.

Всяко лято пирамидата се превръщаше в градина, същинска планина от цветя, като всяка година планът се поверяваше на нов уредник и една от благородните фамилии покриваше разходите.

Толкова късно през годината цветята трябваше да се повехнали и мъртви и пълното великолепие отдавна да е отминало. Но всяко растение все още бе в пълния си разцвет — ефект от зелената напаст, както бе казал Цветния принц. Тази година градините бяха оформени така, че да събуждат представата за слънце, кацнало на върха на пирамидата, в грубоватия рунически стар аташийски стил. Лилии, гардении, бели ириси и бели хортензии отстъпваха място на маргаритки, лютичета и невени. В зигзагообразни стъпки рози, лилии и лалета изобразяваха лъчите на слънцето, пронизващо небе от хиацинт и синчец. Гора от жива буйна зеленина заемаше средата, а основата бе лабиринт от рододендрони, камелии и рози с всякакъв цвят. Надолу по всяка страна течаха потоци, преминаваха дори над големите стъпала в ексцентрични акведукти. Фонтани бълваха вода от височините в езерцата на десетина разтега надолу. И всичко това беше временно, за да бъде сменено следващия сезон заради нещо също толкова разкошно. Благородните фамилии го правеха, за да се състезават.

Самият мащаб на богатството, необходим за такава показност, едновременно изумяваше и отвращаваше Лив. Този град беше богат, но бяха подминали предостатъчно просяци, бездомници, сакати и сираци само за половин час.

— Зяпаш — каза й тихо Фипс Навид.

Лив извърна очи. Никой като че ли не беше забелязал, че е зяпнала. Идиотка. Зяпането беше сигурен начин да разкрие маскировката им.

Но всички останали изглеждаха заети, загрижени за своите си неща, и държаха главите си наведени. След още две минути бяха в подножието на големите стъпала. Един от командирите на Сините копелета беше там, синеок дърт пръч с чупен нос и без предни зъби. Казваше се Паз Каваир. Говореше с един от градските капитани, който пазеше подножието на пирамидата с шестима мъже.

— Лив! — викна Паз. — Надявах се, че ще те видя. Ела тук.

Лив се намръщи и притича към него с хората си.

— Сър — каза му. — Отивам да видя колко барут…

— Остави това. Имам съобщение и искам да го занесеш горе на лорд Аравайнд.

Тя се намръщи, преструвайки се на тъпа, и попита:

— Мога ли да пратя някой от хората ми?

— Не, важно е. Само на него. Лично. Освен това как ще си запазиш задничето стегнато, ако не се поизпотиш малко?

Капитанът се засмя, а хората на Лив се заподхилкваха.

Лив ги изгледа строго.

— Не знам какво ви е толкова смешно, момчета, но ако аз тръгна нагоре, идвате и вие.

Това ги накара да млъкнат.

Капитанът се засмя, но след това като че ли се притесни.

— Мога да пусна само двама от вас. Можем да отнесем съобщението вместо вас, ако искате, но не мога да пусна въоръжена група нагоре по Великата пирамида.

— Ние сме във война. Шегувате се, нали? — каза Паз Каваир.

— Не съм педант, но имам заповеди все пак — отвърна капитанът. Беше млад мъж. Тъмнокос, с красиви сини очи и мъниста по брадата. — Знаете как е.

— Знам — рече Паз Каваир. — Скачай.

— А? — попита капитанът.

Това беше сигналът. Хората на Паз Каваир и на Лив нападнаха аташийските войници: извадиха ножове и ги промушиха през ризниците, скършиха им вратовете и посякоха свирепо капитана и всичките му хора. Всичко свърши толкова бързо и телата бяха отнесени толкова пъргаво, че нямаше никакви викове за тревога.