Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Оръжие ли е?

— Не знам!

Около тях щъкаха мъже: едни тикаха навън димящото нажежено бронзово дуло и го охлаждаха, други претегляха барута за следващия изстрел. Хезик ту се вторачваше в числата, които бе надраскал на парче пергамент, ту поглеждаше към зеления остров; устните му мърдаха безмълвно, докато смяташе наум.

— На върха на кулата има зелен — извика наблюдателят с далекогледа.

Каквото и да ставаше между Великата пирамида и напастта, определено помагаше на нашествениците. Кулата се издигаше все по-огромна с всяка секунда.

— Защо аташийците ще помагат на напастта? — попита Тея.

— Сър — каза наблюдателят, — ако не греша… сър, това трябва да е Атират.

— Защото градът е паднал — изръмжа Железни. Приближи се до наблюдателя и той се отдръпна да му даде да погледне.

— Какво?! — извика Хезик ядосано на един черногвардеец.

— Не го видяхме, сър. Беше най-отдолу. — Черногвардеецът държеше един от снарядите. Страната му беше продънена, барутът му се изсипваше и го правеше толкова ефикасен, колкото щеше да е еднокрила птица.

— Командире — каза Хезик. — Останали са ни само два изстрела. Един снаряд и един топуз. Кой да заредим?

Бяха стреляли със снарядите и Хезик вече беше усъвършенствал точността си. Сега поразяваше на четирийсет стъпки от целта и два пъти бе постигнал много повече от това. Но Гавин и останалите бяха почти на върха на кулата. Снаряд толкова близо? Щеше да ги убие.

От друга страна, топузите тежаха повече и летяха различно. Бяха изстреляли няколко, за да преценят обсега, преди да започнат със снарядите по бесовете.

— Топузът — каза командир Железни.

Хезик се поколеба.

— Сър, с топуза съм точен само на двайсет крачки. Не е въпрос на умение от такова разстояние, сър. Трябва да разчитаме на късмет.

Тея беше видяла стрелбата му. Беше ужасен оптимист.

Изражението на командир Железни не се промени.

— Разчитам на теб. Казах — топузът. Убий Атират.

Когато Кип стигна до върха на кулата, останал без дъх и толкова изтощен, че мислеше, че всеки момент ще повърне, другите вече се сражаваха. Върхът на зеления шпил бе нещо средно между кула и дърво. Обкръжаваха го дванайсет по-малки кули, като зъбци на крепостна стена. От всеки от тези зъбци изникваше великан. Четирима вече бяха излезли и се биеха с Гавин, Карис и последния черногвардеец, Бая Ниел.

Другите тъкмо се пробуждаха. Кип усети как зъбецът до него потръпна. Великаните, изникващи от зъбците, все още приличаха на човешки същества, но бяха толкова затънали в зеленото, че се бяха пресъградили, а ярката зелена светлина от Ру като че ли им помагаше. Пред очите на Кип зелена кожа, покрита с малки люспи, заискри над оголените мускули по ръцете на най-близкия. Гръдният му кош се разшири, краката се издължиха.

Отвратен, Кип заби кинжала в съществото. Острието прониза обвивката му като мокра хартия. Зелените очи на великана се оцъклиха, устата му зяпна от другата страна на стъклото, а след това създанието се отпусна безжизнено и светлината изтече навън.

Шестима от гигантите вече бяха навън и се биеха с Гавин и Карис. Един умря пред очите на Кип — Гавин подпали главата му, а Бая Ниел го довърши.

За секунда Кип помисли да се включи в битката. Гавин и Карис даваха всичко от себе си, за да стигнат до кулата, където бе фокусирана зелената светлина, толкова ярка, че очите го заболяха. Другите великани им преграждаха пътя. Гавин и Карис… Кип едва ли щеше да им е от помощ. Но можеше да ги предпази от още по-голям риск.

Затича покрай кулата към огромните пашкули и заби кинжала в гърдите на друг великан. Както и на предишния, очите на този се отвориха, облещиха се, после угаснаха. Кип продължи напред. Прониза трети. Третият удари с юмрука си през пашкула и посегна да докопа Кип с нокти, но той бързо издърпа кинжала и се сниши. Гигантът рухна на пода с плясък на лепкава каша.

Следващите три пашкула вече бяха празни и когато затича към следващия, Кип вдигна очи към укреплението на Руишки нос и видя блясък на светлина и блъвнал облак дим. „Хиляда и едно. Хиляда и две…“

Не му остана време да се тревожи за това. Докато тичаше към един от оживелите великани, друг се втурна отстрани към него, за да го спре. Беше висок над осем стъпки и притегли меч. Зеленото уж не можеше да задържи остър ръб, но за великаните може би бяха в сила други правила… но пък това нямаше значение, защото удареше ли го гигантът, ударът щеше да го убие дори само със силата си.