Брент Уикс - Заслепяващият нож

Кип бързо извади червените очила и си ги сложи, за да подпали грамадния си противник… но не бяха червените.

Оранжевото плисна безвредно през гърдите на великана, а той вдигна огромната си ръка с меча, изрева и замахна.

Кип хвърли оранжевото на пода и скочи встрани. Готов беше да се закълне, че чу как нещо изсвистя покрай ухото му. Гигантът стъпи тежко точно до него, стъпалото му плесна в хлъзгавия оранжев луксин, той се подхлъзна и излетя през ръба на кулата.

Кип го видя как се завъртя във въздуха и се усмихна със задоволство. Дебелите хлапета знаят колко е трудно да се спреш, щом си набрал скорост.

Най-близкият зъбец беше празен.

В следващия миг празният зъбец се пръсна на парченца зелен луксин, които ужилиха Кип по лицето като рояк разгневени стършели.

„Хиляда и шест?“

Замаян, стреснат, омазан с кръв, Кип чу далечния рев на оръдието. Онези кучи синове там горе наистина се опитваха да ги убият. Ако беше на стъпки по-близо, щеше да е мъртъв.

Но нямаше време. Гавин бе ранен в гърдите, а Карис буквално димеше, все едно току-що беше излязла от пожар. От носа на Бая Ниел течеше кръв. Няколко великани бяха мъртви на пода зад тях, а светлината в центъра на кулата трепкаше и в нея се очертаваше фигура. Кип реши, че това не е на добро. Изтича до следващия зъбец, промуши напълно оформения гигант в него и продължи към последния.

Последната по-точно. Беше се пробудила и се измъкваше.

Кип скочи към нея и замахна.

Великанката блокира удара. Кип сякаш се натресе в стена.

Падна в краката й зашеметен. Видя смъртта в смръщеното лице на великанката.

— Пропуск! — извика наблюдателят. — Петнайсет крачки по-дълго, двайсет крачки вляво. Разби кула на югоизток. Едва не уби Трошача.

Разнесоха се ругатни, но нямаше упреци. Всички знаеха, че самото улучване на върха на кулата от пет хиляди крачки е невероятен подвиг. Имаше умение, имаше изкуство и имаше просто късмет. Първите две можеха да се усвоят. На последното не можеше да се разчита.

Но екипите не забавиха. Няколко души вече избутваха оръдието навън. Барутът вече беше претеглен.

— Нямаме повече муниции, така ли? — попита командир Железни.

— Да — отвърна Хезик. — Само един снаряд. Ако по някакво чудо улуча кулата, ще убие и всичките наши.

Командир Железни мълчеше. Изтече секунда. Всички го гледаха.

— Зареждай — каза командирът.

Един оръдеен топуз точно сега щеше да е хубаво нещо, помисли Кип, вдигнал очи към Смъртта.

Но нямаше никакъв изстрел. Никакво избавление. Дори да стреляха точно сега, щяха да минат шест секунди, докато долети… а за шест секунди щеше да е мъртъв.

Кип замаха ръце в паника и посече. Кинжалът се заби в прасеца на великанката.

В този момент си помисли, че всичко е свършило. Беше я ранил, но не тежко, и сега тя щеше да го убие. Но великанката не направи нищо. Стоеше неподвижно все едно бе замразена в буца лед. Кип примига нагоре към нея. Тя избледняваше… буквално се изцеждаше от главата надолу все едно че беше забол в нея сламка и изсмукваше всичкия й цвят. Зеленият луксин, който покриваше лицето й, се разпадаше. Зелената й коса се разсипа, зелената маска на съвършенство на лицето й се сбръчка, разпадна се на дим, ухаещ на свеж кедър. Нефритените й очи хлътнаха, тялото й се сви и се смали. След няколко мига над Кип стоеше жена в дрипи на рокля, разкъсана от доскорошната й големина и вече провиснала над съсухрени крайници. Зелените резки на разбитото хало заискриха в бялото на очите й и изчезнаха. Зеленото в ирисите й заблещука и изчезна. Кожата й беше избледняла до естествения си светъл рутгарски оттенък.

Тя се свлече до Кип и при движението й кинжалът падна от кървящия й прасец.

Кип се надигна на колене. Жената вдигна ръка, сякаш се канеше да притегли.

Кип й преряза гърлото и тя издъхна. Очите й помръкнаха.

Зелената светлина от Ру угасна.

— Достатъчно — чу се глас. Не беше силен, но сякаш се вряза във всичко. Разтърси Кип до костите.

Забравил за мъртвата жена, Кип се обърна към центъра на кулата, където стоеше ново божество.

Атират, кралицата на сладострастието, любовницата на рая, господарката на лунната светлина, трябваше уж да е много неща, някои от които противоречиви. Но каквото и да беше тази богиня, не беше „тя“. За разлика от своите дванайсет великана, не беше по-висок от Гавин. Явно смяташе, че истинската мощ няма нужда да бъде изявявана вулгарно в превъзхождащ ръст. Макар че иначе избягването на вулгарността като че ли не беше особена грижа за Атират.