Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Каза ми — отвърна Тея.

Лем се изпълни със син луксин, а след това се наведе заговорнически към Тея и й прошепна:

— Има нещо във водата.

Как беше влязъл в Черната гвардия този сбърканяк?

„Ценен сбърканяк. Като мен.“

Лем изпъна ръка и изчака. Отброяваше тихо числа.

— Четирийсет и едно, петдесет и три, четирийсет и седем, петдесет и девет, не, петдесет и три, петдесет и девет, шейсет и едно, седемдесет и едно, не…

Син луксин се изстреля от ръката му в камъка. Заби се здраво, хоризонтална пръчка, свързана с шип, който потъна дълбоко в камъка. От пръчката щеше да се получи добра дръжка — или стъпенка. Той я провери, като дръпна няколко пъти, за да се увери, че не е хлабава, после си пое дълбоко дъх. Махна с ръка и още осем шипа излетяха поред от ръцете му. Щеше да се получи чудесна стълба.

Син луксин — изстрелян в скала. Свети адове! Точно когато Тея си беше помислила, че нищо повече не може да я впечатли при черногвардейците.

Лем й се усмихна, а след това бързо извърна поглед, сякаш забелязал, че очите им се срещнаха.

— Вярно име е Вил, видя ли?

„Видях.“

Командир Железни махна с ръка и Тея се закатери по импровизираната стълба. Беше почти на върха, когато чу стържене на желязо по камък и някой изрева заповед. Прозорецът беше отворен процеп над главата й. След това видя топа, който се подаде от прозореца. Затисна ушите си с ръце миг преди оръдието да стреля.

Ударната вълна едва не откърти импровизираната стълба. А този изстрел бе последван от други, около полукръга на укреплението. Всички оръдия се дръпнаха назад, извън полезрението й заради отката, но когато надигна глава, за да види дали ще може да преброи мъжете, които ги зареждат, през гъстия дим — парилът лесно се вряза през него, — Тея видя, че прозорците са с решетки. Имаше достатъчно пространство, за да се изтикат топовете напред и да щръкнат навън през решетките, но не достатъчно, за да могат черногвардейците да влязат. Може би… може би след изстрел човек щеше да може да се провре през дупката за дулото на оръдието.

Така че изпълзяваш пред оръдие и се надяваш да има достатъчно пространство, и атакуваш въоръжени мъже, които ще гледат към теб.

Тея по-скоро усети, отколкото чу как още няколко дръжки-стъпенки се забиха в скалата до нея, нагоре и покрай големите прозорци, чак до върха на укреплението. Погледна надолу и махна на командир Железни, че няма да могат да проникнат през прозорците. Лем вече изстрелваше нагоре друга стълба, която да обхване другата страна на прозорците.

Над скалата фортът се издигаше на няколко дървени етажа. За радост на Тея, височините не я плашеха, тъй като ставаше все по-замайващо. Там, където се опираха скала и дърво, имаше плоско място, достатъчно колкото да застанат трима души. Тежките греди на дървените стени на укреплението бяха забити дълбоко в червената скала. С помощта на парила Тея погледна през стените. Не можеше да види през самото дърво, но успя да надникне в пространствата, където кората се притискаше до кора. Дори и така беше размътено и не можа да види никого от другата страна.

Един черногвардеец застана до нея и тя видя, че другите се катерят по стълбата от другата страна. Погледна надолу — войниците все още стояха до малката порта под тях, загледани към морето. Ако се обърнеха да видят стрелбата на оръдията — а беше голяма гледка, тъй че беше напълно възможно, — щяха да видят черногвардейците. Но за миг, докато оръдията на форта бумтяха, Тея погледна към онова, което наблюдаваха войниците. Горяха кораби… най-вече кораби на Хромария, приближили се твърде много до укреплението.

Останалата флота се отправяше към една пролука в средата на протока. Малките кораби на Цветния принц — Тея не знаеше достатъчно за кораби, за да може да каже какви са — бягаха от тази зона. Но повечето от флотата на Хромария нямаше да могат да се справят. Тея беше видяла докъде стига огънят на оръдията и след като някои от флотата едва сега обръщаха, щяха да са в обхвата им още десет или петнайсет минути. За това време фортът можеше да изстреля стотици снаряди. Милостиви Оролам. Тея се обърна и й се стори, че далече на запад смътно видя два плъзгуна — връщаха се, за да се включат в битката. Не бяха ли намерили зелената напаст?

— Колко войници? — попита я черногвардеецът. Имаше предвид вътре. Тя се съвзе бързо. Нищо не можеше да направи с кризите и глупостта по големия свят, освен да спре оръдията тук.

— Не виждам никакви — отвърна му шепнешком.