Брент Уикс - Заслепяващият нож

От вратата на колибата Привен даде сигнал, който според Тея трябваше да означава „чисто е“, а Котурната му махна с ръка в отговор и попита Тея:

— Можеш ли да виждаш през стени и вода?

Беше стар за черногвардеец, от парийците с абаносова кожа и сини очи, дошли обикновено от благородни фамилии, но почти болезнено мършав в сравнение с командир Железни. Халото на очите му беше червено и прошарено с резки през ирисите.

— Само ако са достатъчно близо и достатъчно тънки — отвърна Тея. — Видях през кожата на прозорците.

— Тея — каза командир Железни, — ти тръгваш първа нагоре по пътеката, веднага. Гледаш за хора и капани. Сухаря ще е с теб след трийсет секунди. Смяната на пазачите може да дойде всеки момент. Искам да си горе преди да тръгнат надолу.

Черногвардейците вече носеха телата на убитите към кея, за да ги хвърлят във водата.

Тея ги спря и свали оръжейния колан, широката шапка и куртката на най-дребния убит. Куртката навлече върху дрехите си, затегна колана с меча и нахлупи шапката. По куртката имаше кръв, но тя изключи това от ума си.

Черногвардейците я изгледаха разбиращо. Тея напълни отново ръката си с небалансиран парил, за да направи факла. Устата й беше пресъхнала и й беше трудно да преглътне, но единственото, което трябваше да прави, бе да върви нагоре и да гледа. Можеше да го направи. Тръгна към пътеката и когато Сухаря я настигна, се почувства неизмеримо благодарна.

Останалите черногвардейци тръгнаха след тях. Тея поведе, а тримата с лъковете я последваха на трийсет крачки. Останалите бяха на десет крачки зад тях.

Скоро пътеката излезе от ниските храсти и се вряза в скалата на самия нос. Беше широка само три стъпки и някои от мъжете трябваше да се обръщат настрани, за да могат да се плъзнат покрай скалната стена. Самата тя беше изтъркана и огладена от други войници, които бяха правили същото десетилетия или столетия. Изкачваше се стръмно, на дълги зигзаговидни отсечки по фасадата на голата скална стена.

Тея разшири зениците си, за да вижда, и затърси капани или алармени жици, след което отново ги присви до видимия спектър. Магистра Мартаенс беше разправяла за един старец, който можел да се ориентира изцяло с помощта на парил. Възможно ли беше? В тази част на спектъра имаше толкова много шум, че Тея едва можеше да го повярва. Но не намери никакви капани.

Когато изкачиха половината от височината, Тея чу над тях гласове.

— … щяла, казва, стига аз да съм можел!

Поне четирима мъже се разсмяха, включително говорещият.

Тея погледна назад. За разлика от нея, черногвардейците изглеждаха спокойни. Но войниците бяха зад и над тях и идваха надолу, сякаш искаха да ги изпреварят за извивката на отсечката. Стрелците нямаха ъгъл, за да стрелят по тях, и ако ги изчакаха да завият, войниците със сигурност щяха да имат време да вдигнат тревога.

Тея се отдръпна от извивката, за да се скрие, и погледна назад за заповеди.

— Преброй ги — прошепна й Котурната.

Двете групи вървяха към един и същи завой на серпантината на сто крачки напред и все повече се доближаваха една към друга. След още четирийсет крачки, ако слизащите войници погледнеха надолу, щяха да могат да видят изкачващите се черногвардейци.

Тея вдигна четири пръста, пет пръста, сви рамене. Командир Железни вече излизаше напред, високото му мускулесто тяло успя някак да се извие покрай другите черногвардейци на пътеката, сякаш не го дебнеше сигурна смърт при най-малката погрешна стъпка. Стигна до средата на колоната. Държеше дълго зелено луксиново въже. Зад него вървеше най-дребната черногвардейка, Фел 7.

„Злокобно име точно сега“, помисли си Тея. Железни помогна на Фел да стегне здраво въжето около кръста си, а след това пусна краищата на въжето на останалите от колоната. Всички го сграбчиха здраво, освен двамата черногвардейци точно до Железни, които го хванаха за колана. Сякаш бяха способни да си говорят, без да изрекат и една дума.

Командир Железни погледна Тея.

— Преброй точно. Дай сигнал, когато са точно над нас.

Тея изправи рамене, дръпна шапката над очите си и се опита да уподоби походката на войник. Тръгна към завоя с бързи стъпки.

— Арвад! — викна един от идващите войници. — Защо си напуснал поста?

Номерът с преправянето на гласа бе да не се опитваш да го докарваш до бас — караш на лек тенор и късо. И се правиш на притеснен.

— Имаме пострадал! Отнесе го вълна! Зле е!

Изпъна ръка уж сочи към кея. Стоеше възможно по-близо до ръба, та черногвардейците да могат да я видят. С всички пръсти изпънати: пет; а после сви другите пръсти и остави изпънат само показалеца. Плюс един. Шест.