Брент Уикс - Заслепяващият нож

Колкото и оскърбително да беше, според Кип вероятно беше истина. Всъщност най-вероятно беше истина, защото Андрос Гайл искаше да го обиди, да го унизи.

— И защо се опита да ме блокираш от Черната гвардия?

— За да попреча на сина си. Той има планове за теб и ми се опълчва. Трябваше да бъде наказан, да му се напомнят определени… истини. Правила.

— А защо ми го казваш сега? Какво искаш? — Кип не се и съмняваше, че омразният старец има план. Искаше нещо от него. — Мога да кажа…

— На кого ще кажеш? Хайде стига. — Андрос Гайл махна небрежно с ръка и Кип осъзна, че старецът е прав. Никой нямаше да приеме за истина думите на Кип, особено при пълна липса на доказателство. — Кип, трябва да ти кажа нещо и не очаквам да ми повярваш, но може би някой ден ще го направиш. Дължа живота си на тебе, момче. О, не в някакъв мелодраматичен смисъл, разбира се. Жена ми — твоята баба — ме остави и извърши самоубийство. Макар и самоубийството на Освобождаването. Обичах я. Живеех заради нея. А тя ме отхвърли, предпочете да умре, вместо да прекара още ден с мен. Изправял ли си се някога пред толкова дълбоко отхвърляне?

Кип помисли за майка си, избрала да разбие мозъка си с плъша трева или всякакъв друг опиат, който можеше да намери, докато го забрави — тя извършваше бавно и не толкова благородно самоубийство ден след ден. Но Андрос Гайл търсеше съчувствие.

— Исках да умра. Мислех да я последвам и да прережа вените си във ваната. И знаеш ли какво ме спаси?

— Аз? — попита Кип подозрително.

— Ха! Не се самозалъгвай. Деветте крале. Отвличанията ме спасиха. Дори на това старо сърце му трябва време, за да се измъкне някак си от скръбта, но тези отвличания ме опазиха жив достатъчно дълго, за да успея. Дребните изтезания над теб ангажираха ума ми, даваха ми нещо, което да очаквам. Дали Кип ще се провали? Какво бих могъл да измисля да му отнема, когато загуби играта утре? Как още бих могъл да те изпитам, по начин, който да те напрегне до предела, но да ти даде някакъв шанс за победа?

— Не ти ме остави да спечеля. Защо сега казваш, че…

— Ха! Мислиш, че умът ти може да се сравни с моя ли? Е, ще те оставя да се чудиш. Сега си затвори устата, опитвам се да ти благодаря.

Кип се смълча унило, почувствал се изведнъж отново като дете. Ядът му бе минал и сега той се чувстваше безсилен във властното присъствие на Андрос.

Старецът въздъхна.

— Е, благодаря ти. Това е всичко.

— Всичко ли? — попита Кип.

Старият мъж се отпусна в стола си. Намръщи се.

— Ти си спечели уважението ми, Кип. Преодоля враждебността, която щеше да прекърши по-слаби мъже. Изненада ме. Не веднъж, а няколко пъти. Когато мисля за теб, съм отвратен и съм разочарован, че синът ми е могъл да създаде… това. И все пак, въпреки тия тлъстини и тази голяма уста и тази пълна липса на самообладание, тези тирейски маниери и… — Махна с ръка, все едно у Кип имаше още много неприемливи неща, но това е несъществено. — Въпреки всичко, Кип, ти последователно печелиш. — Гласът му стана хриплив. — Загубих жена си и всичките си момчета, по един или друг начин. Може би съм виновен отчасти за това. Но ти, Кип, ти доказа, че си Гайл. Няма да ти преча повече.

Извърна лице и махна на Кип да си ходи.

Кип бавно закрачи към вратата, объркан.

— Навярно… — каза самотният старец в тъмното. — Навярно някой ден бихме могли да изиграем последната игра, която ми дължиш.

Кип излезе и затвори вратата под неодобрителния поглед на Гринуди.

Гавин почука на вратата към терасата и пусна вътре двамата много безизразни черногвардейци. Не го погледнаха в очите, но май се хилеха към пода.

— Добра работа, сър — подметна единият.

— Яки дробове има тя — подхвърли вторият, явно с намерението да го чуят.

Първият намигна, съвсем открито, на Карис, която скри лицето си в шепи и се засмя тъжно.

Бяха й като братя. Гавин нямаше да се въвлича в това. Това отношение щеше да се промени, след като вече му беше жена. Но не искаше да убива радостта й. Нека нещата да се променят, като им дойде времето. Дрънна звънчето за робинята.

Марисия и още една робиня, мършава стара жена с рутгарска кожа, толкова смугла, че приличаше на аташийска, влязоха и започнаха да вадят дрехите им.

— Не знаех, че си преместила дрехите си — каза Гавин.

— Исках да те изчакам. Изглеждаше нахално да нахлувам, без да ме поканят, но посестримите ми в Черната гвардия ме изритаха.

Гавин се засмя. Забеляза, че докато Марисия го обличаше, Карис следеше зорко, за да види как го гледа младата робиня. Прикриваше го добре, но си беше ревност. От своя страна, Марисия беше неразгадаема. Професионална, спокойна, по-разрошена тази сутрин от обичайното, но това беше защото сигурно бе спала в коридора. Имаше една свободна стаичка в жилището му, която някога се използваше за спане на роби. Според Гавин може би щеше да е по-добре да я разчистят. През последните години Марисия спеше на един сламеник до стената — когато не споделяше ложето му, разбира се.