Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Искам да е съвършено за теб.

— Не искам съвършенство. Искам теб, Дазен Гайл.

На това имаше само един правилен отговор. Гавин хвана бузата й в шепата си и придърпа устните й към своите. Тя беше всичко, което бе топлина, мекота и сигурност в целия свят. Притегли я в прегръдката си и тя се прилепи до него, възхитена от мускулите му, от самата му големина в сравнение с нея. Той й се подчини, като я обгърна още по-плътно. Тя изписка.

— Ох, ребрата ми, ребрата ми — изохка и прекъсна целувката им. Отоците. Ясно.

Тя се възползва от прекъсването, за да награби ризата му, и я задърпа над главата му. Сега той изохка.

— Рамото ми, рамото ми…

Тя издърпа ризата му по-внимателно и двамата се усмихнаха.

— Ау! — каза тя. — Вониш.

— Виж, нали…

— Заяждам се!

— О, я млъкни и ела тука.

Тя сграбчи колана му, разхлаби го, но той отново я награби и я целуна. Плъзна дланите си по коприната, нежно, назад до кръста, по бедрата и задника, а след това отново нагоре, за да стисне задника й под нощницата. Изръмжа гърлено и я понесе към леглото.

Карис го държеше, докато се любеха. Държеше го с тънките си мускулести крака, придърпваше го навътре и навътре в себе си. Държеше го с всички сили, възхитена от мускулите му и от него, забиваше пръсти в гърба му и деликатно го водеше към онова, което й носеше най-голяма наслада. И го държеше и с очите си. Силата на жаждата й го удивляваше, дълбочината на страстта й го възпламеняваше, а силата на сливането им се оказа почти непоносима. Но когато той погледна настрани, тя го сграбчи за брадичката, дръпна го към себе си, целуна го и след това захапа устната му за наказание. Държеше го — и го държеше здраво, докато избухваше, — а след това го задържа още, докато пръстите й пробягваха през косата му и го гъделичкаха по ухото.

Никога не се беше чувствал толкова беззащитен и толкова приет.

Когато способността му да мисли разумно се върна, той се надигна на лакът и я погали. Кожата й бе засияла под златистата светлина на лампата и тя не направи усилие да се покрие, а вместо това се наслади на погледа му. Имаше милион начини да възхвали красотата й, но ни една от думите му не изглеждаше подходяща. Как можеха думи да й кажат колко го очарова, възпламенява, опиянява? Спомни си една стара брачна клетва от Кървавата гора: „С тялото свое те обожавам.“ Наведе се и целуна шията й, гърдите й, устните й.

Любиха се отново безмълвно и той й даде всичко, което имаше в себе си, за да я задоволи, докато тя го водеше с всяка своя въздишка, протягане и извивка на пръстите. И получи възнаграждението си. Повторно. Тя само поклати глава и се засмя, като видя добре познатата му самодоволна усмивка. Загубиха се един в друг за часове, говореха, държаха се един друг, викаха, говореха, любеха се отново, накрая се окъпаха заедно, след като се увериха, че не могат да се любят повече, а след това просто се прегърнаха, кожа до кожа, с гърба й до корема му, и гледаха изгряващата зора.

— Обичам те толкова много, че те мразя, Дазен Гайл — каза тя.

— И аз те обичам, Карис Гайл.

Тя въздъхна тъжно, после попита:

— Можем ли да избягаме?

— Къде искаш да избягаме?

Тя изсумтя:

— Глупав мъж! Наруши първото правило на бягането, а дори още не сме се облекли.

— Трябва да се облечем? Тогава забрави — каза Гавин.

Лакътят й, забит в ребрата му, щеше да е нежност, ако не го бяха запокитили в една стена предната нощ.

— Ау! — изпъшка той.

— Така ти се пада — каза тя.

— Та какво е първото правило на бягството? — попита Гавин. Зората беше червена, величествена, и той държеше една красива жена в прегръдките си. Това бе сякаш най-доброто място в целия свят.

— Не можеш да вкараш логика или практичност в едно бягство. Всички го знаят.

— Аха. Значи можем да тръгнем голи?

— Невъзможен си.

— Вярно. Но пък не мога да кажа, че не знаеше в какво се въвличаш.

— Да. Прав си. — Тя се смълча и Гавин си помисли, че може да се е унесла в сън. Каква беше поговорката за червено небе сутрин? Нещо за идващи бури. „Благодаря, Природо, ценя някои поличби на закуска.“

— Аз… — обади се тя плахо. — Зная, че се опитваш, с Кип, искам да кажа. Чух, че си отишъл на изпита му.

— Докато трябваше да съм с теб. Да те пазя.

— Да ме пазиш ли? Хайде да не се обиждаме. — Тя се извъртя и отпусна глава на лакътя си. — Беше точно там, където трябваше.

Той не каза нищо.

— Е… как върви? — попита тя.

— Той е добро момче. Умно. Планът ми действа съвършено, засега. Той няма представа колко е талантлив. Поставих го с най-добрите млади бойци на света и той се задържа там. С нокти и зъби, но се задържа.