Брент Уикс - Заслепяващият нож

Командир Железни нареди връщане при флотата и успяха да се върнат час преди смрачаване, което беше добре, защото им отне още час да гледат секстанта, компаса и скоростта на плъзгане и да правят предположения, и отново да гледат секстанта и компаса. Кип и другите зелени изпитаха облекчение, щом се отдалечиха от аташийския бряг — Кип усети как лудостта започна да се смалява, докато брегът се стапяше в далечината.

Обсъдиха го и не можеха да са сигурни, защото измерването на усещания за нарастващ ужас не беше толкова просто като плъзгането на топчетата на сметалото, но смятаха, че онова, което причинява лудостта, трябва да идва от лагера на Цветния принц. Или от някой от корабите му наблизо. Никой като че ли не искаше да говори за перспективата да водят битка, след като бе толкова вероятно хората да скачат от корабите, колкото и да се подчинят на заповед. Щеше да си е направо хаос и касапница.

Гавин не се върна тази нощ. Кип се зачуди дали не е загинал някъде, далече и сам.

На сутринта отново потеглиха, но този път командир Железни не взе никой, който може да притегля зелено. Кип се почувства самотен. Махна на Круксър за довиждане и се намръщи заради лошия си късмет. Когато се обърна, видя Гринуди.

— Млади господарю — каза робът. — Оказа се, че лукслорд Гайл има свободен час. Желае да играе с вас на Деветте крале. Придружете ме, моля.

Не беше молба, разбира се.

— А ако не дойда? — попита Кип.

Гринуди се усмихна с неприятната си усмивка и каза:

— Дълго плаване до дома.

Гавин едва се добра до Хромария преди да падне нощта — плъзгунът забавяше и забавяше, докато очите му се напрягаха за светлина. Добре поне че водата бе достатъчно спокойна, за да може да акостира на задната страна на Малки Яспис, където имаше малко кейче, вместо да се налага да притегли цяла лодка, да стигне с гребане до Големи Яспис и оттам да продължи пеш.

Щом стъпи на кея, остави жълтия плъзгун да се разпадне. Разтърка ръце и рамене, за да не се схванат. Мускулите му потръпваха изтощени от пътуването, макар през последните два часа да беше забавял. Започваше да изпитва болезнено предчувствие, че жълтото става все по-трудно за притегляне. Надяваше се да е просто от усилващата се тъмнина и че няма да се събуди на заранта, без да може изобщо да притегли жълто. Иначе щеше да е доста трудно да се върне при флотата преди битката да е свършила.

Опита се да надвие с усмивка нарастващия страх. Поне щеше да прекара тази нощ в прегръдките на Карис. Във вечната нощ да върви всичко друго. Какво беше казала Третото око? „Това може да е единственият ви шанс.“ Все едно, нямаше да разреши загадките на пророчеството, а и не държеше. Искаше просто да види жена си. Жена си! Колко странни изглеждаха тези думи. И все пак колко му беше липсвала! Сега го усещаше остро, след като тя бе толкова близо и умът му не беше претъпкан с мисли за боеве, кроежи и правене, правене, правене. За миг си помисли, че може да му я отмъкнат, ако не побърза. Отключи тежката дъбова врата. Дръпването, за да я отвори, му напомни отново колко е уморен.

Влезе в дългия, причиняващ клаустрофобия тунел, широк едва колкото да мине един човек, при това приведен. Докосна един от хитроумните подчервени ключове и от топлината на дланта му той предизвика реакция, която отвори панели от жълто по дължината на тунела. Понякога простите, елегантни неща, които можеше да се направят с магия, го впечатляваха много повече от собствените му чудовища, сътворени от груба сила.

След пет минути стигна до друга врата, желязна. Отвори я и се качи по тясното стълбище до предния двор на Хромария. Докато стигне до асансьорите, двама черногвардейци вече крачеха до него. Той им се усмихна.

— Господа.

— Лорд Призма — отвърнаха те.

Взе асансьора нагоре, а после втори до своя етаж и подмина черногвардейците на пост, които изобщо не изглеждаха изненадани, че го виждат — как го правеха това, между другото? Закрачи към вратата си, но после му се стори, че чу нещо, и погледна по коридора. Вратата на Бялата се затваряше, много бавно.

Тя би трябвало да спи по това време. Охраната й внимаваше да не я буди.

Но все пак Гавин се поколеба. „Трябва да го провериш това.“ За миг осъзна, че е застинал на място, раздвоен между това да влезе при една красива жена или да иде при грохнала старица. Що за идиот изобщо би помислил, че това е избор?

Изруга се за глупостта си и бързо тръгна по коридора. Беше невъзпитано да влезеш в нечия стая изпълнен с луксин — смяташе се за равносилно на това да влезеш с пистолет, насочен в главата на домакина, но ако Гавин можеше да се измъкне от много неща, това не беше от тях. Не и с Бялата. Тъй че притегли свръхвиолет. Това, което хората не можеха да видят, не можеше да е невъзпитано, нали?