Брент Уикс - Заслепяващият нож

Натъкнаха се на разузнавателен кораб толкова бързо, че едва им остана време да отцепят морските колесници. Заобиколиха един нос и ето го, подхождаше към носа от другата страна, развял флага със счупената верига. Командир Железни изрева заповеди и две от морските колесници се изстреляха пред останалите.

Коката беше малък кораб. Двайсет и пет крачки на дължина, с екипаж от може би двайсет души и с триъгълни платна, с по шест средни оръдия на борд, балансирани на планширите по стария начин вместо зад оръдейни амбразури. Не успя да произведе и един изстрел. Един моряк обслужваше подвижното оръдие отпред и се опитваше да го зареди, когато двете морски колесници минаха от двете му страни. Едната постави корпусотрошача близо до носа, другата — на противоположната страна близо до кърмата. След това се оттеглиха.

Кип чу виковете на мъжете и в един сякаш безкрайно проточил се миг си помисли, че взривове няма да има.

След това изгърмяха едновременно. Приглушен тътен прониза целия корпус на коката и разби и другия борд. Лумна огън, но изгасна, щом корабът започна да потъва.

С четири широки дупки в корпуса не отне много време. След пронизителното изсвирване на командир Железни двете морски колесници отново се лепнаха на мястото си. Докато приключат, коката вече бе потънала. Десетина мъже и жени пляскаха във водата или се бяха вкопчили в отломки.

— Командире, да вземем ли пленници за разпит? — попита стражеви капитан Берил.

Железни погледна хората във водата и прецени колко далече са от брега. Не бяха далече. Оставянето им във водата нямаше да е смъртна присъда, но Кип знаеше, че нямат място, за да вземат пленници и да продължат да потапят кораби.

— Мисията ни е друга — каза командирът. — Докато съобщят на началниците си, битките ни ще са приключили, смятам.

Не бяха плували и половин час на север покрай брега, когато ги лъхна миризма на гнило. На смърт.

— Има село, на левга-две оттук — каза един от черногвардейците. — Тръстиково се казва. Отраснал съм само няколко залива по-надолу.

Плъзгунът бавно навлезе в залива на Тръстиково и Кип с облекчение видя, че селото не е изгоряло до основи. Но имаше стотици сиви туловища, струпани на пясъчните брегове толкова нагъсто, че пясъкът едва се виждаше. Зад тях обикаляха десетина местни, с мачете и ведра в ръце.

— Това изхвърлени на брега китове ли са? — попита Круксър.

— Милостиви Оролам! — възкликна някой.

Вятърът донесе дъх на гниеща плът и кръв и Кип едва не се задави. Чувстваше се странно. Не просто зле или отвратен, а в безизходица. Искаше му се да скочи във вълните и да заплува. Не беше дори сигурен накъде. Беше влудяващо усещане, като животно в клетка.

— Командире — каза един от черногвардейците. — Тая работа не ми харесва.

— Това е просто мъртва риба — рече Железни. — Калиф и Пресър, притеглете няколко гребла.

Притеглиха гребла и скоби за гребла и черногвардейците вкараха кораба в залива. Когато се доближиха на четирийсет разтега, селяните най-сетне ги забелязаха. Някои побягнаха, но други просто ги загледаха намръщено.

Висок престарял мъж с някакво копие с дълго острие, с което сечеше дебелата китова кожа, се изправи над полунасечения кит с една ръка на кръста и подвикна:

— Е, морето ни носи всякакви видове безумие, нали?

— Вие ли сте старшият тук? — попита командир Железни.

— Доколкото имаме старши — отвърна мъжът.

— Аз съм командир Железни от Черната гвардия на Хромария.

— Железни? Да, чували сме това име. Странна лодка имате. Аз съм старшият на селото Мъхобрад.

Всъщност, доколкото Кип можеше да види, нямаше никакъв мъх в брадата, но пък беше боядисана бледозелено като лишей.

— Какво е станало тук? — попита Железни.

— Трупаше се нещо, от две седмици, макар да не е толкоз силно днес — заговори старшията. — Домашната гад се държи все едно, че има койот в двора, ама няма, ако ме разбирате. Товарните коне и воловете се дърпат от хамутите. Прасета нападат все едно изведнъж са решили, че са тарани. Имахме двайсетина души ранени, от животни, които са познавали през целия си живот. Ние сме стопани и рибари тука и разбрахме, че нещо не е наред. Все още не знаем какво е обаче. Сблъскат ли се големи сили, простолюдието страда, така викат. — Обърна се и се изплю.

Железни не го прекъсна, махна и на изнервените черногвардейци да не проговарят. Ако вонята на гниещи китове не беше толкова силна, Кип щеше да е скочил от лодката.

„Какво ми става?“