Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Виж, това вече наистина беше злокобно. — Гавин се изправи с напереност, каквато не изпитваше. Беше научил някои неща, но не така, както го беше искал.

— Гавин — каза Третото око, — ти дойде да ме попиташ къде са силите им. Завзели са форта на Руишки нос, въпреки че не са вдигнали флага си. Надяват се да потопят флотата ви на влизане в залива. А в Ру вече има няколкостотин предатели, включително търговците и аташийските им наемници. Хората на принца работят здраво.

Гавин се поколеба.

— Колко ми остава, докато загубя останалите си цветове?

— Зависи какъв мъж си.

— Ти какво би предположила? — попита Гавин раздразнено.

— Ако си толкова добър, колкото си мисля, нямаш толкова време, колкото си мислиш. — Очите й бяха пълни със състрадание — освен безжалостното трето око, което виждаше само истината.

Гавин излезе и видя Корван. Приятелят му беше плакал, но беше изтрил сълзите си и се опита да се престори, че не е.

„Косматите топки на Оролам, не е възможно да е толкова зле, нали?“

Прегърнаха се. Не си казаха нищо. Тръгнаха към пясъчния бряг. Третото око ги последва. Бяха се събрали хора, след като бяха разбрали кой е Гавин. Наблюдаваха от разстояние. Коленичеха. Сякаш не знаеха как да кажат на Гавин какво означава той за тях. И толкова по-добре, защото той също не знаеше как да го приеме. Махна им с ръка и кимна.

— Каза ми, че понякога грешиш, нали? — попита той красивата жена на Корван.

— Понякога — каза тя тъжно.

Едно на хиляда. Беше се изправял и пред по-лошо.

— Дазен — промълви Корван. После преглътна, вперил поглед в морето, загледан в нищото. — Милорд, тя казва, че ако замина с вас, ще стане още по-лошо. Иначе щях да… Милорд, за мен беше чест.

А после, когато Гавин се качи на плъзгуна и Корван избута лодката в лекия прибой, Третото око каза:

— Оролам дано ви върне при нас, лорд Призма.

Гавин беше сигурен, че няма предвид хората на острова.

— Ще го убия някой ден. Но е добър в това, което прави. Признавам му го — каза Зимун и се надигна от леглото в предутринния мрак. Лив вече бе станала и се беше облякла, почти приключваше с усилията да приведе косата си в някакъв ред. — Ще го оставя да свърши работата с обединяването на сатрапиите и след това ще му ги отнема. Освен ако не извърти някой номер, разбира се.

— Какво ще направиш? След като станеш крал имам предвид. — Затъкна двете фиби в косата си и намести падналия кичур отпред.

— Император — поправи я Зимун. — И какво точно имаш предвид? Какво ще правя? Не си много умна, а?

„Не достатъчно умна, за да те отрежа, явно.“ Чарът му бе започнал да изчезва все по-често. Беше като гущер без него. Нещо погрешно имаше в него. Нещо гадно. Как не го беше забелязала по-рано? Когато я докосваше, цялата изстиваше. Тялото й беше знаело. Беше си казвала, че се измъква внимателно, но не беше така: беше я страх. Страх да е самотна жена във военен лагер. Такъв страх не подобаваше на една притегляща. Такъв страх не подобаваше на една жена. Той искаше да се отнася с нея така, все едно тя не е нищо? Омразата се сви на кълбо в гърдите й.

Нужно й беше цялото й самообладание, но тя се обърна и го изгледа с маска на хладна снизходителност.

— Зимун, Зимун, Зимун. Император? Хайде стига. Няма и капчица величие в тебе.

Измъкна се бързо от палатката. Трепереше. „Какво стана с големия ти план да направиш така, че да му омръзнеш? Да се измъкнеш от прегръдките му и да го накараш да мисли, че е негова идея?“

Проклятие.

Да знаеш какво е умно да направиш и да имаш силата и куража да го направиш бяха две различни неща. Да върви по дяволите Зимун!

Лив тръгна към палатката на Цветния принц. Беше излязъл. Намери го в покрайнините на лагера — поздравяваше нови притеглящи, които бяха напуснали Ру или други аташийски градове. Поне половината бяха в последните си година-две оставащ им живот. „Страхливци“, помисли си Лив.

Но армиите се попълваха от хора, включващи се в тях по всякакви причини, лоши, както и добри, а принцът не пренебрегваше никой, който му помага. Лив се приближи към него, поклони се и каза:

— Ваше височество, може ли да поговоря насаме с вас?

Принцът я измери с поглед, а после се извини на хората.

— Зимун замисля да ви измени — каза тя направо.

— Благодаря ти. Ще поемеш ли обучението на този клас новодошли?

— Какво? „Благодаря ти“? Това ли е всичко?

Той я изгледа рязко.

— Моите извинения, принце. Не исках да повишавам тон.

Принцът я удостои с усмивка. После попита: