Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Китовете излязоха на брега вчера. Чували сме за такова нещо. Не бяхме го виждали и не сме чували толкова много да го правят наведнъж. Отпървом си рекох, удобно място са избрали, ако ще го правят. Можехме да съберем достатъчно месо и мас да изкараме години, но… — Вдигна туниката си и Кип видя, че има превръзка на хълбока си. Беше кървясала. — Почнах да се разпореждам, както съм правил хиляда пъти. Хората тука знаят, че трябва да работиш заедно за големи работи като тая. Но ме нападнаха. Мъже и жени, които съм познавал през целия си живот. Нападнаха ме и избягаха. Животните също. Все едно ни сполетя лудост някаква. Само дето не порази всички ни. Най-стабилните мъже и жени още сме тука. Коро ей там, той беше идиот, имаше пристъпи, ако не получи точно един сухар на разсъмване и точно две парчета бекон на обед. Сега е добре също като тебе и мене. Но тия, дето бяха нормални, полудяха и побягнаха. Не знам къде. Не знам какво да правим, освен да насечем каквото можем и да се надяваме всичко това да се отвее като шквал.

— Някои от хората държаха ли се… мм, странно, преди да стане тая работа? — попита един черногвардеец, Потс. Обърна се към командир Железни: — Извинете, командире.

— Добри хора сме тука — отвърна старшията. — Свестни. Благочестиви.

— Хората правят странни неща, когато не са съвсем с ума си. Неща, които всъщност не са по тяхна вина — каза Потс.

Старшията направи гримаса. Плю отново.

— Някои сякаш загубиха всякакво чувство за… за приличие, ако ме разбирате. Видях… видях… — Обърна се и плю отново. Избягваше да ги погледне. — Хора да се съвкупяват като животни. Хора да ходят голи. Да пръхтят, да вият и лаят. Да лаят! Чували ли сте хора да лаят като побъркани? Мислех, че са само приказки, измислици. Видях обаче хора, които съм познавал четирийсет години, да се лаят едни други. Щях да пукна от страх. Сякаш бяха станали животни в човешки тела.

— Каквото и да е, явно влудява и животните — каза командир Железни.

— Усещате ли го? — попита Потс.

Повечето черногвардейци измърмориха утвърдително.

— Май е по-добре да се махаме — каза командир Железни.

— Кип, ти усещаш ли го? — попита Потс.

— Абсолютно — отвърна Кип.

— Нера, а ти? — попита Потс.

— Не.

— Командире?

— Може малко.

— Уил, ти? — попита Потс.

Уил преглътна.

— Чувствам се наполовина побъркан, честно казано.

— Зелените са — каза Потс на командир Железни. — Нещо не е наред в зеленото. Похот, загуба на самоконтрол, бунт срещу властта. Цветния принц е отровил зеленото.

— Атират — измърмори някой злокобно.

— Каквото и да е, не засяга само притеглящи. Поразява обикновените хора и дори животни — каза Потс.

— Мъхобрад! — каза командир Железни. — Правим каквото можем да го спрем. Хората ви може да се върнат. Всичко все още може да се оправи.

Мъхобрад го изгледа свирепо.

— Да се оправи ли? Хванах жена си с друг мъж и когато тя ме видя, само се изсмя и продължи. Погледнах я в очите и не можах да разбера дали е чисто и просто лудост, или лудостта й позволява да направи това, което винаги е искала.

Железни не отвърна нищо.

— Вървете да си играете вашите войни. Вървете да носите напастите си на други. Винаги плащаме ние, простите хора. Убих жена си, сър. Жената, която бе до мене в суша и жега, и огън, и след смъртта на четири дъщери за двайсет и четири години. Няма оправяне тука.

Те се отдалечиха от брега, а Мъхобрад се захвана отново със сеченето на кита, без да ги погледне.

— Зелени — каза командир Железни, също без да погледне никого, — казвате ми, ако стане твърде зле. Ако усетите, че ви тласка да се нахвърлите срещу нас, кажете. Няма да загубя никой от вас днес, без значение лудост или смърт. Разбрано?

— Да, сър — отвърна Кип с останалите.

Този ден стигнаха чак до аташийския бряг, почти до Руишки нос, и потопиха няколко кораба. На много от тях цареше безпорядък, моряците не искаха или не можеха да изпълняват заповеди и да действат като сплотени екипи. Това ги превръщаше в лесни мишени и ги потопиха без никакви проблеми.

Честно казано, тази лекота беше плашеща. При съчетанието от бързина, взривната мощ на корпусотрошачите и факта, че корабите, които нападаха, никога не бяха виждали такова нещо като морски колесници — а още по-малко бяха готови за тях, — потапяха кораб след кораб. Но чувството им за непобедимост бе разбито, когато Потс бе улучен от куршум в рамото. Превързаха го и се добраха чак до Руишки нос, където на върха на червените канари се извисяваше укрепление, настръхнало от артилерия, която можеше да обстрелва целия проток към залива. Приближиха се само колкото да могат да видят флаговете на форта — все още се вееха аташийските.