Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Не е толкова добър като боец, нали? — попита Карис. — Без предварителна тренировка?

— Не е. Но си създаде подходящите приятели и си спечели уважението на подходящите хора. Направиха възможно да остане вътре — което в моите очи е толкова успех, колкото ако беше най-добрият боец в класа. Смисълът да е в Черната гвардия не беше да се научи да се бие. Това беше подвеждане. Беше за да се съизмери спрямо най-добрите хора, вместо спрямо най-добрите клюкари и най-добрите притеглящи.

— Вие сте гениален и плановете ви винаги действат, милорд съпруже, но не за това питах и вие го знаете. Подвеждане, как не!

Радваше се, че тя може да го хване, радваше се, че тази възхитителна жена го познава толкова добре… но не се радваше, че го хванаха. Лицето му посърна. „Как върви?“

— Той е добро момче…

Тя изчака за „но“-то. Той знаеше, че тя знае, че предстои.

— Но не е мой син. — Беше поражение да го каже. — Усмихва се с онази лукава усмивка и виждам баща му.

— Всички вие, Гайл, имате тази усмивка. Дори баща ти.

— Аз убих бащата на Кип, Карис. На момчето толкова отчаяно му се иска да не е сирак, че се е лепнало за мен. Толкова отчаяно иска обич, че ще направи всичко, което поискам от него. Какво ще направи, ако някога открие истината? Ако ме подгони, ако се опита да ме убие, кой би могъл да го нарече предател? Аз го издигам, правя го по-силен, и колкото повече ме обиква той, толкова повече ще ме намрази, когато открие, че съм го измамил от самото начало. Въпреки че вината не е моя, той е пепелянка, Карис. И колкото по-здраво го държа до себе си, толкова по-вероятно е да ме ухапе.

Карис го изгледа мълчаливо. После каза:

— Всичко това е вярно. Всичко освен същественото. Ти опази една тайна шестнайсет години от мен. Да я опазиш от едно момче, което не те е познавало и никога няма да познава брат ти? Детска игра. Какво всъщност става?

— Виж, това ровене в душата е дълбоко смислено и прочее, но това, което направих преди, бих могъл да го направя отново. Карис, ако ти падаше от скала и аз можех да спася само теб или мен, бих спасил теб. Тук няма спор. Защото дори да знам, че мога да направя неща за света, които ти не можеш, не ме интересува. Знаех, че трябваше да те убия, че ти беше лицето, което най-вероятно щеше да ме унищожи. Знаех, че това… това беше невероятно невъзможно. Но те обичам и не ме интересува. Когато погледна Кип? Бих направил разумния избор. И се чувствам зле заради това, но се чувствам зле и когато изпращам войници на война. Харесвам Кип. Не искам да го загубя. Искам да го опозная. Но не го обичам и не мога да направя нищо по този въпрос.

Някой потропа на вратата.

— Лорд Призма.

— Един момент! — извика Гавин.

Очите на Карис бяха странно напрегнати.

— Милорд, никога не съм била безпомощно влюбена във вас… е, може би бях, когато бяхме деца. Но през годините от тогава чувствата ми към вас са идвали и са си отивали. Но възхищението към мъжа, който видях, че сте, никога не се е променяло. Усуквали сте ме на възли, защото добрият човек, който усещах, че сте — моят Дазен — и мъжът, който мислех, че сте — Гавин — бяха толкова различни. Но виждах, че сте мъжът, който е достоен за моята любов. Знаех, че мъжът, за когото бих се омъжила, ще е добър, силен и нежен, доблестен и умен, и достатъчно упорит, за да се справи с мен и… чакай, знам, че трябва да има още някоя друга добродетел — подразни го тя.

— Очарователен? Никога не забравяй „очарователен“.

— Понякога бих могла да мина и с по-малко от това — каза тя. Стана сериозна. — Аз те избрах.

— Понеже не можа да ми устоиш.

— Можех — отвърна тя сериозно. — Аз те избрах.

— Колко стряскащо… неромантично — каза той. Спомни си за афинитета й към сините качества, въпреки че беше червена и зелена, към това да обмисля нещата, да попълва грижливо колонките.

— Обичам тялото ти, душата ти и дъха ти. Това ли е неромантичио? Любовта не е прищявка. Любовта не е цвете, което повяхва след няколко мимолетни години. Любовта е избор, венчан за действие, съпруже мой, и аз те избрах и ще те избирам всеки ден, до края на живота си.

На вратата се почука отново.

— Лорд Призма! Спектърът се събира спешно и желаят да говорят с вас. Лорд Призма?

— Дазен — каза внезапно Карис. — Каквото и да се случи, обичам те. — Имаше нещо сурово в гласа й, сякаш едва се владееше.

Озари го внезапна интуиция.

— Карис, за какво говориш? Какво става?

— Аз просто…

— Какво ти каза Третото око?

Мълчание. Беше улучил. Усещаше го.