Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Това казва на всички, които биха могли да те спрат, че Призмата ще провери за теб и ако с теб е станало нещо лошо, ще развихри мъстта си над тях. Може да не се окаже вярно. Не знам дали изобщо някога ще стигна до Вивург, но ако живея достатъчно дълго, ще се опитам. Разбра ли?

Момичето изглеждаше готово всеки момент да се разплаче.

— Милорд… не знам как да ви благодаря…

— Тръгвай — подкани я той. — Много опасно е за теб тук. — „И за мен.“

Тя излезе и той я последва. После слезе долу в кулата и скри двете колоди на едно място, където беше сигурен, че баща му никога няма да провери. Върна се в стаята си.

Карис спеше. Гавин хлъзна пръстена на майка си с огромния рубин на пръста й. Тя не се събуди. Странно, пръстенът се намести съвършено. Можеше да се закълне, че пръстите на майка му бяха по-дебели от нежните пръстчета на Карис. Гавин огледа пръстена.

Майка му го беше прекроила, за да става на Карис. Гавин се усмихна. Благодаря ти, майко. Представи си лукавата й усмивка — тя бе знаела, че той ще се досети. „Не си наследил всичкия си ум от баща си“, щеше да каже. Все още усмихнат, докато сълзите напираха в очите му, целуна Карис по челото. Задържа ръката на жена си и поседя с нея. Ръката на жена му. Неговата жена.

След всичко, което бяха преживели. Битките срещу бесовете. Тъмнината и отчаянието. Прибра кичур коса зад ухото й. Докосна нежно лицето й. Попи я с очи, за да запомни всяка нейна черта. Пое си дъх, и дъхът бе чист.

В един свят, в който всяка опасност нарастваше, а собствената му сила отслабваше, Карис бе неговият гръб. Винаги беше гърбът му. И някак си, макар и да умираше, макар силата му да се раздробяваше и съдбата да надвисваше над него, се чувстваше по-цял от всякога.

Хомотът на отговорността лежеше провиснал до един от пилоните на леглото. Гавин целуна челото на спящата си жена, разкърши врат, развъртя рамене и надигна отново проклетото нещо. Нахлузи го. Почувства се добре. Все едно беше направено за него.

Марисия чакаше до вратата. Лицето й беше грижливо сдържано, ръцете хванати пред скута, готова да служи. Гавин й подаде бележката за регистъра на кулата, за да впишат, че майка му е освободила робинята си. Марисия я взе мълчаливо, но в стойката й се долавяше колебливост.

— Марисия — каза тихо Гавин. — Аз… ако си заминала, когато се върна… помни, че за теб винаги ще има място тук.

Тя се поклони сковано и той разбра, че го прави, за да прикрие внезапно бликналите сълзи. Буквално избяга от стаята. Гавин потърка нос и също излезе в коридора, като се стараеше да не поглежда повече към нея. Командир Железни бе там и чакаше мълчаливо.

— Командире — каза Гавин. — Какво би казал да направим малко плъзгане? Един опасен флирт със смъртта.

Железни не отвърна нищо, но устата му се изви в лека усмивка.

„Макар много да е взето, много остава“, казваше Гевисън.

Гавин мразеше поетите. Двамата с Железни бяха взели храна и оръжия и излизаха в открито море.

— Ще се снаряжиш ли? — попита Гавин, докато навличаше бронята.

— Плъзгал съм с вас и преди — отвърна Железни.

— И?

— Предпочитам да не се стягам в тежести, когато може да ми се наложи да плувам.

А, да, не всеки можеше да плува в пълна броня.

— Ветровито е днес — каза Железни.

Само това каза, но на Гавин не му беше трудно да се сети, че не гори от нетърпение да се понесе с изключително висока скорост над големите вълни. Нищо чудно, че не искаше бронята си.

След минута вече бяха над вълните. Както и преди, Железни беше чудесен партньор на плъзгуна и съчетаните усилия на двамата дадоха възможност с помощта на перките Гавин да издигне плъзгуна почти над водата. Това беше добре, защото водата днес бе развълнувана, вълните стигаха до два разтега височина. С добре стабилизираните перки на плъзгуна Гавин бе в състояние да задържи съда почти равно. Ако бяха на повърхността, щеше да е ужасно пътуване, невъзможно всъщност.

След няколко часа обаче се измъкнаха от лошото време.

Наближиха аташийския бряг и Гавин плъзна на запад, докато не видя залив, който му беше познат. При невероятната скорост, с която бяха пътували, и невъзможността да засичат навигационни данни насред вълните, се бяха отклонили на трийсет левги от курса. Толкова голяма грешка за нормален кораб щеше да означава още ден по море. Не и за тях.

Бяха изпреварили армията на Цветния принц и бяха твърде далече на юг. Железни притегли бинокъл и видяха няколко илитийски кораба. Търговски, за да снабдяват армията. Цивилни, но цивилни, които вероятно имаха оръдия и барут и които щяха да предизвикат хаос сред мирните и невинни граждани на Ру.