Брент Уикс - Заслепяващият нож

Гавин поклати глава. Момичето беше младо. Майка му винаги беше обучавала помощниците си превъзходно и беше избирала само интелигентни роби — предпочиташе това пред физическата красота, за разлика от други властни фамилии. Но имаше някои ситуации, за които човек не може да обучи едно четиринайсетгодишно момиче.

— Майка ми никакви указания ли не е оставила за теб? — попита Гавин. Обикновено, също като него, майка му беше държала поне половин дузина роби в домакинството си. Беше ги намалила напоследък — освобождаваше онези, които й бяха служили предано дълги години. Гавин вече знаеше защо.

— Тя каза… — Момичето се поколеба, след което продължи: — Каза ми, че дава заповед за освобождаването ми на Гринуди, понеже една робиня не може сама да занесе писмото за освобождаването си на архиварите. Аз не… Простете милорд, но не съм чула нищо за това оттогава.

— Дърт мръсник — изруга Гавин. Баща му все още отказваше да приеме факта, че жена му е мъртва, тъй че просто беше пренебрегнал момичето. Беше стояло затворено тук четири месеца, без да прави нищо друго освен да чисти прахта, да носи свежи цветя и да се надява. — Тя остави ли ти писмо?

— Да, милорд — отвърна момичето шепнешком. — Гринуди го взе.

— Естествено. — Нямаше да им хареса, ако Гавин нахълташе в стаята на баща си.

Във вечната нощ да вървят и двамата! Гавин вече беше убеден, че баща му е поръчал побоя над Карис. Опитът за покушение срещу Кип беше под съмнение, но и той не можеше да се отхвърли.

„Погледни това, което обичаш.“ Да бе!

Отиде до вратата, притегли червен луксин в ключалката, напъна я, докато резетата се разхлабиха, а след това вкара жълт луксин, стегна волята си и изви. Ключалката изщрака и се отвори.

Можеше да е полумъртъв, но не беше кастриран все още, нали? Запали една лампа така, че да хвърли ярък жълт блясък из покоите на Червения, отиде до писалището и зарови из документите. Баща му беше на горния етаж, а един военен съвет със сигурност щеше да се проточи часове дори за толкова невеж за войната човек като баща му. Андрос Гайл, изглежда, си мислеше, че да си гениален означава да си добър във всичко, а генералите му щеше да трябва да запълват празнините в знанията му грижливо и бавно, за да не разгневят стареца. Предвид колко невежи бяха и самите те, щеше да отнеме доста време.

Беше почти комично колко много чудесна информация беше оставил баща му на открито. Гавин съжали, че не беше дошъл тук просто да поразрови. Андрос просто беше тук толкова често, че явно изобщо не беше помислял за опасността някой да влезе в покоите му, докато го няма. Нали почти никога не излизаше от тях.

Намери бързо бележката за робинята. Почеркът на майка му бе красив и равен, не бе загубила уменията си дори с напредването на възрастта.

„Ние, притеглящите, сме ограбени от живот преди възрастта да ни ограби от дарбите ни.“ Гавин не знаеше дали това е най-голямата жестокост от всичко, или малка добрина. Погледна писмото. Беше точно както бе казало момичето — простичко безусловно освобождаване и дарение от четиристотин данара. Момичето щеше да остави робството с повече пари в ръката си, отколкото щеше да е спечелила от слугинска заплата за две години. Цяло състояние за едно младо момиче. Достатъчно за зестра в селските райони на малкото сатрапии, където такива неща все още бяха обичайни. Единствената необичайна част бе, че на момичето се даваше въоръжена охрана от наемническата част Разцепения щит, за да я отведат до дома й — Фелия Гайл несъмнено бе отчела факта, че изпращането на едно много младо и привлекателно момиче у дома с такова богатство ще го изложи на голяма опасност. Разбира се, пращането на охрана от Разцепения щит щеше да струва повече от двеста данара, но тези наемници имаха надеждна репутация.

Като много жени със социална съвест, Фелия Гайл беше хранила дълбоки резерви към робството. „Не сме ли всички ние братя и сестри под светлината?“ — питаше тя често. Гавин почти можеше да чуе гласа й: „От гледната точка на Оролам какво значение има кой как е облечен?“ Но като мнозина други тя все пак имаше роби. Невъзможно беше човек да си представи един свят без тях. Хора нямаше доброволно да се хванат на работа в галери или в сребърните мини, или на каналите, нали? А какво прави човек с вдовиците и сираците, когато една страна е завладяна? Просто ги оставяш да измрат още първата зима? Оставяш ги за плячка на търговци на роби с по-малко скрупули, отколкото имаха цивилизованите сатрапии?