Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Милостиви Оролам, как искам да се любя с теб — каза тя.

— Мога да бъде склонен — отвърна Гавин бързо.

Тя простена от безсилие.

— Само тялото ми да беше толкова склонно…

— Мога да съм… нежен — предложи той с дяволита усмивка.

Тя го придърпа към себе си и прошепна в ухото му:

— След като шестнайсет години ми липсваше, Дазен Гайл, последното, което искам от теб, е нежност.

Той преглътна. Нямаше думи.

— Ще се омъжиш ли за мен, Карис Белодъб? — Проклятие! Можеше да го направи по-добре. В такива въпроси трябваше да има известно красноречие, нали?

Но пък може би една простичка истина беше по-добра от изкусно поднесената?

— Карис, защо плачеш?

— Защото е крайно време за обезболяващото ми, идиот такъв.

На вратата се почука.

— О, шегуваш се, нали? — каза Гавин и погледна към вратата все едно можеше да я убие с очи. Обърна се отново към Карис. — Означава ли това „да“?

— Ти ме изтощи и се възползва от предимството си, че съм на легло, тъй че…

— Тъй че означава „да“?

Ново чукане по вратата.

— Глупак такъв! Разбира се, че означава „да“.

— Обичам те, Карис Белодъб.

Тя се усмихна.

— И би трябвало.

Вратата се отвори и един черногвардеец вкара в стаята инвалидния стол на Бялата. Гавин не можа да скрие усмивката си.

— О, да не би да прекъснах нещо? — попита Бялата.

— Не — отвърна Гавин. А Карис каза:

— Да.

— Разбирам.

— Вие сте точно човекът, който се надявах да видя — каза Гавин. — Върховна жрице, ще бъдете ли така добра да осветите брака ни?

Бялата сведе глава и ги погледна над очилата си.

— Е, Гавин Гайл, определено ти отне доста време. И ти, Карис Белодъб! Най-мудната съблазън в историята! Жена с твоите чарове! — Бялата изсумтя.

— „Да“ ли е това? — попита Гавин.

— Разбира се, че е „да“ — отвърна вместо Бялата Карис. Беше се ухилила до уши.

— Предполагам, че Гавин тръгва на война и че ще искаш това да стане веднага щом се върне? — каза Бялата.

— Не — заяви Гавин. — Сега.

— Сега? — възкликна Карис. — Не искаш ли все пак да помислим малко? И двамата нямаме представа в какво се въвличаме.

— А кога ще имаме? Някои неща не можем да знаем, докато не се въвлечем в тях. Ще се въвлека в това, с тебе. Това е повече от достатъчно за мен. — Гавин се обърна към Бялата. — Веднага.

Бялата изсумтя, после каза:

— Бива. — Но се усмихна. — Гавин, готов ли си да се примириш, че баща ти ще се откаже от теб след този брак?

— Точно сега се чувствам непобедим — отвърна Гавин. — А вие откъде знаете?

— Ще се откаже от теб? — попита Карис.

— Ще ти обясня. По-късно — каза Гавин.

— Аз също — каза Бялата.

Карис се направи, че не е чула, и каза:

— Обещай ми голяма сватба, когато се върнеш.

— Не голяма. Огромна.

И така се венчаха. Клетвите бяха прости. В изпълнение на обичайните си задължения като Призма самият Гавин беше подканвал младоженци и невести да положат клетвите и им беше подсказвал думите, но днес ги беше забравил. Едва излизаха от устата му. Едва съзнаваше дори присъствието на Бялата — очите му не се откъсваха от Карис. Беше изпълнен с необяснима нежност към тази прекрасна, упорита, опърничава, възхитителна жена.

Целуна я, а тя се намръщи наужким.

— Време за още лекарство? — попита той.

Тя кимна.

Гавин намери шишенцето с тинктурата и й наля дозата. Тя я изпи и се отпусна на възглавниците.

— Върнете се при мен, милорд. Върнете се скоро, чувате ли ме?

— Да, милейди — отвърна той. Не можеше да спре да се усмихва.

След по-малко от минута Карис вече спеше дълбоко.

Гавин се обърна към Бялата.

— Браво, Призма — каза му тя. — Може би все пак бях права за теб.

— Правя каквото мога.

— Дано да е достатъчно, за да ни спаси.

И в спокойствието на мига той си спомни защо толкова се беше старал да няма спокойни мигове с Бялата. Щеше да го помоли да идат на покрива и той да Балансира. Сигурно бе чула всички истории, които му бе разказала Марисия. И знаеше какво означават те.

— Знаеш ли — каза тя. — Бях на покрива един ден. И знаеш ли какво видях? Жерави. Хиляди жерави, мигриращи. Виждал ли си ги някога?

— Не, доколкото помня.

— Летят в клин. Нещо в клина улеснява полета им.

Говореше странно. Все едно обясняваше на дете. Гавин, разбира се, беше виждал ята жерави.

— Тази година не летяха в клин. Летяха в линия. Хиляди. Наистина странно. А и жеравите никога не летят над вода, когато отлитат. Виждах, че им е трудно. Падаха, умираха. Летяха право към мен. А след това, изведнъж, когато стигнаха до Малки Яспис, странната им линия се разпадна. Кацнаха на Ясписите, а не са го правили от много години. Когато излетяха, полетяха нормално. — Не довърши, просто замълча. — Все едно, оцеляха.