Брент Уикс - Заслепяващият нож

После й разказа за годините след това. Как се беше изправял пред предизвикателствата да се учи да е Гавин и как се беше опитвал да поправи злините, които толкова малко от другите членове на Спектъра изобщо си бяха правили труд да се опитат да поправят.

Говори повече от час. И докато говореше, усещаше стоплянето й, омекването й към него; изражението й започна да се отпуска, ставаше по-открито. А накрая стигна до битката за Гаристън и последствията от нея и как тя го беше зашлевила и беше казала, че знае тайната му, и как се беше уплашил, че е разбрала истината. Каза й и как бе трябвало да реши дали да й каже истината, или да я убие.

Всякаква топлина, която се бе насъбрала, се стопи все едно беше отворил широко прозорците зиме. Видя как потрепна един мускул на брадичката й. „Ще ме убиеш ли, задник такъв“, казваше потрепването.

— Искаше истината — каза Гавин. — Това, че ти я казах, означава, че можеш да ме убиеш.

— И трябва, копеле такова. Но не очаквай това да стопли сърцето ми.

Нямаше какво да отвърне. Осъзна, че е стрил кафявото топченце опиум между пръстите си на прах.

— Аз съм който съм, Карис — каза той. И осъзна колко нелепо е да каже точно това точно сега. — Искам да кажа, аз съм Призмата, тъй че…

— Знам какво искаш да кажеш. Тъй. Това ли е?

Той се поколеба.

— Не. Не е това, Карис. Снощи убих Гавин.

— Имаш предвид метафорично ли? — попита тя.

Тъй че той й каза. После й каза и за Ана, и й каза истината.

— Но черногвардейците… те казаха, че е скочила.

— Излъгаха, за да ме спасят, Карис. Не съм ги молил за това. Заклевам се. Ана каза какви ли не мръсотии за теб и разбрах, че съм те загубил завинаги. Изблъсках я на балкона и… не че исках да я убия, но тя се преметна през перилото и падна. Качих се на покрива, за да се опитам да Балансирам. Не мога вече. Тъй че слязох долу да пусна Гавин, да го оставя да ме убие. — Не можеше да я погледне. Знаеше, че го гледа ужасена.

Накрая, след като й разказа за Гавин, каза:

— Не знаех какво ти е направил той. Как те е… унизил. Трябваше да съм го разбрал, но бях толкова загрижен за себе си, че не можех да видя дори и най-очевидните неща за хората около мен. Съжалявам, Карис, и знам, че не съм се държал подобаващо, но те обичам и искам да прекарам остатъка от живота си с теб, стига да можеш да ми простиш.

Тишината беше толкова дълбока, че можеше да се удави в нея.

— Вбесяващ. Непоправим. Груб. Тъп. Ужасно тъп. Но не и неискрен в крайна сметка. Това си ти, нали, Дазен Гайл?

— Да.

— Целуни ме — каза Карис.

— Моля?

— Не моля.

Той стана от стола и седна на ръба на леглото. Тя изохка от болка от раздвижването.

— Извинявай — каза той. — Може би…

— Казах: не моля.

— Но устните ти са напукани и…

— Не моля.

Той я целуна с нежността на мъж, целуващ тежко болна жена.

Тя се отдръпна. Изгледа го през цепките на подутите си очи, неодобрително.

— Това беше ужасно, Дазен Гайл. Не беше целувката, която чакам от шестнайсет години.

— Втори шанс? — попита той.

Тя опита да се нацупи.

— Хм. Не го заслужаваш.

— Сериозно? — попита той сериозно.

— Да — каза тя строго. — Но пък ако ние с теб не сме за втори шансове, не знам кой е. — Усмихна се обаче.

Той я целуна отново, нежно, едва докосна устните й. Но това, което започна като нежност, скоро премина в изкушение и страст. Той я притисна до себе си и докато се целуваха, усети как някакво напрежение в него се разхлабва, напрежение, което се беше стегнало на възел от толкова време, че бе започнал да мисли за тази болка като за част от болката да си жив.

Тя се отдръпна и внезапно потръпнал от страх, че ще бъде отхвърлен, Гавин също се отдръпна.

Но Карис изпъшка:

— Боя се, че ме оставихте без дъх, лорд Гайл…

— О, съжалявам. — Облекчение и усмивка.

— … защото точно сега не мога да дишам през носа.

Засмя се и той също се засмя, със съжаление.

— Толкова си красива…

Сърцето му подскачаше така, сякаш щеше да изскочи.

Тя го погледна недоверчиво.

— Може да съм почти сляпа точно сега, но ти не би трябвало да си. Мен ме пребиха. Какво е твоето извинение?

Той се засмя.

— Нямах предвид точно в този момент… Знаеш ли какво? Мисля, че устните ми могат да са по-убедителни без думи. Я ела тук.

Целуваха се и се целуваха, и се кикотеха заедно, че Карис трябва да си поема дъх, и как Гавин бъркаше леките й стонове на страст и леките й стонове от болка, когато станеше твърде страстен. Светът спря. Никакви тревоги, никакви грижи. Възелът, за който Гавин не беше знаел, че носи в себе си, се разхлаби и се развърза, и изчезна, и той изведнъж се почувства по-силен, отколкото през целия си живот. Свободен. Силата на тайната разбита, оковите счупени.