Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Аз си имам своите битки, господа — приключи той. — Битки, които все още мога да спечеля и които ще ни помогнат така, както вие изобщо не си представяте.

Точно докато влизаше в стаята си, Гавин видя баща си да идва с асансьора. Добре че старият кучи син беше сляп. Гринуди беше с него, но беше с гръб и помагаше на стареца да излезе от асансьора.

Карис спеше в леглото му. На стол до леглото седеше командир Железни.

— Командире — каза Гавин.

— Лорд Призма. — Имаше някаква странна отчужденост в гласа на Железни.

— Проблем ли има? — попита Гавин.

Железни го погледна.

— За малко щях да загубя един от стражевите си командири, един от приятелите си, в нещо, което изглежда като целенасочено нападение. А някой уби един от учениците ми вчера. Двама от дребосъците се кълнат, че мъжът се целел в Кип и улучил момичето случайно. Имате ли някакъв коментар, лорд Призма?

— Мога ли да ти се доверя докрай, Железни?

Железни се поколеба, както и трябваше.

— Това е положението — каза Гавин.

Командирът въздъхна.

— Обречени сме, нали?

Гавин не го разбра. Обречени, защото не си вярват един на друг?

— Хромарият е ударено от мълния дърво. Все още се държи, но е мъртво отвътре. Точно затова ще загубим — каза Железни. — Имаме цялата сила на света, но вярата ни е мъртва. Ако не вярваме в това, което правим, заради самото него, го правим просто за да поддържаме силата. И мисля, че някои от нас много ги бива в това да продължават да жертват хора просто за да хранят звяра.

— Сериозно ли го мислиш? — попита много кротко Гавин.

— Когато Ру падне, ще започне истинска война. А почне ли истинска война, а не просто въстание на няколко недоволни безумци, тогава започват въпросите. В някой момент всеки от нас ще трябва да се запита дали сме на правата страна. Ако вече сме решили, че нашата страна е грешна — че не съществува никакъв Оролам, че Хромарият е просто опит да се направи най-доброто от една лоша ситуация, — тогава накъде се обръщат хората за сигурност?

— Може би хората не трябва да търсят сигурност — каза Гавин.

— Трябва. Не трябва. Все едно е. Правят го.

Беше прав. Разбира се, че беше прав.

— Железни, да не би да ме молиш да се върна към религията? — попита Гавин.

Железни прие шегата със строг поглед.

— Собствената ми вяра е мъртва, лорд Призма. В немалка степен заради вас. Не съм ви молил да приемете една лъжа, но искам хората ми да имат основание да умират. Аз също няма да лъжа. Не мога да им кажа, че това, което правим, е важно. Ако това е без значение, ако искате от нас да умираме, защото дългът ни е да умираме, мога да приема това. Това може да е достатъчно за мен. Ще е достатъчно за Черната гвардия. Няма да е достатъчно за всички останали обаче.

— Толкова много ли ме обича Черната гвардия? — попита Гавин.

Железни изглеждаше стъписан от въпроса му.

— Ние не умираме за вас. Умираме един за друг, за нашите братя и сестри. Умираме за Черната гвардия. — След това се усмихна широко. — Но от ваша страна изглежда едно и също, предполагам. — Изправи се, погледна Карис, преглътна, после отново се обърна към Гавин. — Би трябвало да й дадете пръстен, знаете ли. Особено ако тръгнете към собствената си смърт.

Разбира се. И трябваше да се погрижи тя да е осигурена, ако умре. Проклятие!

Железни излезе, а Гавин излезе след него. Слезе на етажа с апартаментите на баща си и майка си, като кимна вежливо на учениците, които му направиха място в асансьора, запътени по задачите си из кулата. Влезе в покоите на майка си.

Беше си мислил, че е приел смъртта й, но когато влезе в стаята й и вдиша познатите успокояващи миризми, спря до вратата. Имаше я миризмата на полирано дърво, лъха на лавандула, на водните лилии, които винаги беше мразил, малко на портокал, и на билките, които никога не бе могъл да определи. Единственото, което липсваше, бе миризмата на парфюма й. Бучка заседна в гърлото му и заплаши да го задави. Едва можа да си поеме дъх.

— О, майко, най-после го направих. Най-после направих каквото бе редно с Карис. Жалко, че не можа да видиш това.

— Милорд? — намеси се плах глас. — Толкова съжалявам, милорд. Да се оттегля ли?

Беше стайната робиня на майка му. Гавин дори не знаеше името й. Различно момиче от последния път. Нищо чудно, че стаята беше безукорно чиста, без дори прашинка.

— Калийн — каза Гавин. — Справила си се добре. Красиво е. Напомня ми за нея.

— Наистина съжалявам, милорд. — Тя скри лице в шепите си.