Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Да, разбира се — отвърна треньор Фиск. — Хайде, заеми си мястото…

Круксър не отвърна нищо, но удари бързо като змия. Дори Кип, който го гледаше напрегнато, едва успя да види удара. Пищялът на Круксър, груб и втвърден от годините ритане в пилони, изпращя в коляното на Ейрам.

Изпукването на строшена става разцепи внезапната тишина.

Ейрам се свлече на земята зяпнал, запъхтян, облещил очи.

А Круксър мигновено застана в стегната, незастрашаваща никого стойка. След като бе заобиколен от стотици мъже и жени, привикнали с насилието и свикнали да го спират по най-ефикасния необходим начин, това беше най-благоразумното.

— Тренировъчна злополука — заяви Круксър, високо и хладно.

За миг дори треньор Фиск сякаш беше стъписан и объркан като Кип. А после извика на Круксър:

— Какво направи?

Гласът на Круксър беше хладен и равнодушен.

— Трайните наранявания по време на изпитание водят до изключване. Нараняванията при тренировка — не.

— Коляното ми! Коляното ми! — хленчеше Ейрам. Ако се съдеше по гласа му, той знаеше, както знаеше и Кип — както знаеха всички тук, — че никога повече няма да се бие. Щеше да има късмет, ако изобщо можеше да ходи. Такива наранявания в коляното не се изцеряваха. Ейрам беше осакатен.

Круксър заговори високо и ясно — изобщо не се оправдаваше:

— Искал съм да стана черногвардеец още откакто съм проходил. Ценя това братство твърде високо, за да допусна в него да влезе човек, който унищожава единството, вместо да го гради, човек, който взима пари, за да унищожи един от своите. Ако цената на изхвърлянето му от Черната гвардия е това и аз да бъда изхвърлен, така да бъде. — В гласа му за миг се прокрадна емоция, но той я овладя.

— Какво?! — попита треньор Фиск. — За какво говориш?

— Ейрам е вторият най-добър боец в нашия клас — каза Круксър. — Взел е пари, за да завърши ниско. Взел е пари, за да задържи Трошача отвън.

— Той е тиреец! — викна Ейрам. — Той е копеле! Щях да го направя и безплатно! Той не е един от нас!

— Щеше да го направиш и безплатно? Значи си го направил за пари — каза треньор Фиск, натъжен и невярващ. Обърна се към командир Железни. Това си беше откровено признание. Толкова глупав ли беше Ейрам?

— Той не е един от нас! — извика пак Ейрам.

— Искаш да кажеш един от вас — каза командир Железни, тихо и заканително, и пристъпи напред. — Защото ти никога няма да си един от нас, Ейрам. За разлика от Трошача.

Последната дума стъписа Кип.

— Трошач! — ревна треньор Фиск. — Чу командира. Имаме място за четиринайсет, а тук виждам само тринайсет. Влизай в строя! Бегом! Някой да разкара този боклук!

— Не! Нее! — извика Ейрам. Но лекарите вече бяха дошли и го изнесоха. Той плачеше.

Кип закуцука към редицата. Много далече от бегом, но се чувстваше все едно се рее във въздуха. Колко ли мак му беше дал лекарят все пак?

Не, не беше от мака.

Командир Железни застана пред Кип. Взе златния му жетон и го затвори с щракване в медальон. На капачката на медальона имаше черен пламък.

— Това е Пламъкът на Ереб. Той символизира служба и саможертва. Както една свещ прихваща пламък и бива погълната, за да отдаде светлина и топлина, така е и човекът, който поема службата. Ден след ден ние отдаваме живота си, за да служим на Оролам и неговата Призма. Ще поемеш ли тази свята служба, Кип Гайл, Трошачо?

— Да. — Побиха го тръпки.

— А ще отмениш ли всички други свои клетви във вярност и ще бъдеш ли верен първо на това тяло, на Оролам и на неговата Призма?

— Да.

— Тогава те обявявам, Трошач, за обучаем в Черната гвардия.

— Тро-ша-ча! Тро-ша-ча! — завика тълпата възторжено.

Останалото от церемонията мина като в сън. Всички дребосъци се заклеха, а след това по-старите обучаеми и пълните черногвардейци се струпаха около тях, за да ги поздравят.

По някое време решиха да отидат в една пивница, предпочитана от черногвардейците — всички питиета за сметка на новите обучаеми, разбира се. Преди да се остави да го отнесат във вечерта, Кип потърси с очи баща си.

Гавин Гайл стоеше там, където го бе оставил, пренебрегнал за миг вестоносеца, който бе дошъл при него с някакво съобщение. Очите му не се откъсваха от Кип. Призмата се усмихваше някак объркано, но може би беше повече от объркване. Може би беше малко горд.

Карис много смътно осъзна, че мъжете си тръгват. Лежеше по очи на каменната настилка и се молеше да не се върнат, надяваше се да изпадне в несвяст. Не стана. Вдигна лицето си и видя локва кръв под устата си. Лявото й око бързо се подуваше и затваряше, дясното правеше същото, но по-бавно.