Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Татко. Аз… ако не бяха надули свирката… аз почти…

— Момчето изпадна в паника, Кип. Хватката, която приложи, троши врата. И мисля, че щеше да го направи. Ако не бяха надули свирката, когато паднехте на земята щеше да си мъртъв.

Ейрам беше направил хватката. Кип беше усетил ръцете му, стягащи се около врата му. Ако Ейрам го беше убил, щяха да го изхвърлят от Черната гвардия. Не че щеше да е от голяма полза за Кип.

— Провалих се — измърмори той, не смееше да погледне изпод кърпата на главата си.

— Да — каза Гавин. — Той е по-добър от теб. Случва се. Онова с кристала беше умно. Добре е обаче човек да се учи от по-добрите от него. Носът ти май е счупен. Трябва да се намести бързо.

Кип опипа предпазливо носа си. О, изобщо не беше подходящата форма за нос.

— И какво сега, да не пищя ли?

— Опитай се — каза Гавин. И без да го притеснява потната коса на Кип, го хвана за тила, след което сграбчи носа му и го издърпа.

Кип изпъшка, изохка тихо, пое си дъх. Милостиви Оролам!

Но не изпищя.

Е, това май беше единственото, в което не се бе провалил днес.

Тръгна след Гавин към скамейките, но от всичко, което беше казал баща му, в ума му се беше лепнало само „почти“ и „Той е по-добър от теб“.

Лекар, притеглящ зелено, донесе напоени със свръхвиолет превръзки и превърза раните на Кип. После, докато наблюдаваха останалите боеве, с иглички и конец от зелен луксин заши дясната буза на Кип и левия клепач, а след това разтри щипещи мехлеми по тях и още няколко рани.

След това му даде отвара от мак, твърде скромна доза според Кип. Но той все пак се радваше, че може да седи — краката му едва ли щяха да му позволят да стои прав.

Общо взето гледането на двубоите не можеше да го научи на нищо, защото Кип не можеше да внимава достатъчно, за да се учи. Но беше добро за разсейване. Тея победи в едно предизвикателство, а след това спечели два двубоя срещу момчета, които изглеждаха стъписани от бързината й. Завърши седма. Кип беше горд с нея. От усмивката на устните й можеше да разбере, че тя също се гордее със себе си.

Наблюдаваха до края. Боят на Круксър беше истинско изкуство. Той също се беше смъкнал до четвърто място заради „загубата“ им в изпитанието в реални условия. Предизвика третия, втория и първия… и спечели. Кип видя как баща му погледна впечатлен командир Железни.

— Наследствен ли е? — попита Гавин.

— Трето поколение. Син на Инана и Холдфаст.

— Трябваше да се сетя. Те живи ли са още?

— Инана е жива. Държи се. Заради него.

— Невероятен е — каза Гавин. — Може дори да се окаже по-добър, отколкото беше ти.

Железни повдигна вежда.

Гавин се ухили.

Железни изсумтя. Можеше да е съгласие.

— Ако живее достатъчно дълго.

— Трябва да видя Инана — каза Гавин. — Беше бижу.

Новобранците започнаха да се строяват за малката церемония, след която щяха да станат обучаеми в Черната гвардия. Стомахът на Кип се сви и той попита:

— Може ли вече да си ходим?

— Това е триумфалният момент за приятелите ти — каза Гавин. — Помисли за някой друг вместо за себе си. Ако сега им обърнеш гръб, ще го запомнят завинаги.

Кип примига. Примига още веднъж. „Аз съм едно егоистично хлапе.“

— Да, сър.

Командир Железни стана и излезе напред. Всички дребосъци се бяха строили според местата си в първите четиринайсет. С изключение на Круксър, който беше на колене в тренировъчния кръг, навел глава, с една ръка на очите и челото му в знака на тройката и единицата, и се молеше.

— Круксър! — ревна треньор Фиск. Стоеше пред Ейрам, в края на редицата, готов да забоде иглата на черногвардеец на ревера на всеки дребосък. — Молитвите после!

Новобранците се подсмихваха — бяха свикнали със странностите на Круксър. Всички стояха гордо, с ръце зад гърба, леко разкрачени и изпъчили гърди. Всички около тренировъчния терен, по-старите обучаеми, както и пълните черногвардейци, ставаха и също заставаха мирно. В същата стойка.

— Слушам, сър.

Круксър се изправи и тръгна към редицата. Усмихваше се, но на Кип му се стори, че усмивката му е напрегната.

И като ги гледаше как стоят гордо, Кип усети пропастта между себе си и тях. Беше външен, самотник, чужд. Те бяха всичко, което той никога нямаше да бъде.

— Сър? — попита Круксър, след като застана пред треньора. После погледна хладно към Ейрам, който отбягна погледа му.

— Да, първи? — каза треньор Фиск.

— Тренировката на черногвардееца никога не свършва, но днешното изпитание приключи ли? — попита Круксър.