Брент Уикс - Заслепяващият нож

А на Кип му предстоеше да се провали.

Разбира се, беше дошъл точно сега. Разбира се, не беше имал време да дойде достатъчно рано, за да види как Кип спечели предишните двубои. Да види как Кип прави умни неща. Не, беше дошъл точно сега, когато Кип бе останал без идеи и без късмет. Точно когато Кип щеше да го посрами.

— Зле ли си, Трошач? — попита треньор Фиск.

О, и разбира се, Призмата седна до командир Железни. Все едно никой друг тук не съществуваше. Прекрасно.

— Предвиждам велика победа — каза Кип.

— Ти си едно нагло малко лайно — подхвърли презрително Ейрам.

— Не казах, че е моя — рече Кип.

— Ъ?

— Не моя… победа. Виж, шегите не се получават, когато трябва да обясняваш на… все едно, забрави.

— Глупак ли ме наричаш? — попита Ейрам.

„Мм, не, но ти приляга.“

— Ще те накажа, Кип. — Нарече го по име явно за да го обиди. Не беше обидно.

— Мисля, че всъщност изобщо не се разбираме — отвърна Кип.

— Стига! — каза треньор Фиск. — Цветове?

— Зелен и син — заяви Ейрам.

— Всички — каза Кип. Нямаше причина да го крие повече.

— Претендираш, че си полихром ли, Трошач? — попита треньор Фиск.

Тук отговорът беше ясен.

— Мм… Да — отвърна Кип.

— Лош момент да го обявиш, Трошач — каза треньор Фиск.

— Какво? — Според Кип моментът да го обяви беше идеален.

— Полихромите имат такива предимства над нормалните притеглящи, че черногвардейците отдавна са установили, че за да се изпита действителната им годност да бъдат в Черната гвардия, трябва да бъдат ограничени до цветовете, избрани от противниците им, плюс един.

— Какво? — каза Кип. — Значи като казвам, че мога да притеглям повече цветове, ми давате по-малко?

— Точно така.

— Ама това е… — Кип едва се удържа.

Треньор Фиск повдигна вежда.

Кип се намръщи.

— Много е трудно да се приеме. — Покашля се. — И не мисля, че е честно.

— Не мисля, че е честно, казва копелето на Призмата. Лайно! — подхвърли Ейрам. — Изобщо не би трябвало да си тук.

— Ейрам, не знам кой те е подкупил, но ще ти размажа физиономията — каза Кип. — Днес ще ме победиш. Несъмнено. Но аз ще се върна.

— Ще те заболи, Кип. Ще те накарам да заквичиш като прасенцето, каквото си.

— Ебал съм те — каза Кип.

— Трошач — извика треньор Фиск, — на самия ръб си. Кажеш ли още една дума, губиш цвят.

— Дума — каза Кип.

— Оролам да те прокълне! — извика треньор Фиск. Сграбчи Кип за яката и той чу как тълпата ахна. — Губиш допълнителния си цвят. Знаеш ли, момче, имаш избор Кип Плямпалото ли ще бъдеш, губещият, който винаги има последната дума, или ще бъдеш Трошача. Мисля, че направи избора си за днес. Може би когато се върнеш след шест месеца, ще си достатъчно пораснал, за да избереш друго. — Треньор Фиск кипеше. Обърна се към тълпата. Защо беше толкова ядосан? Защо изведнъж бе станал толкова враждебен?

Кип Плямпалото. Беше казал Кип Плямпалото. Къде…

Андрос Гайл. Това обясняваше също и защо треньор Фиск беше толкова ядосан. Не беше ядосан на Кип. Беше ядосан заради него. Андрос Гайл принуждаваше треньор Фиск да направи преминаването на Кип колкото може по-трудно — принуждаваше треньор Фиск да наруши клетвите си. Е, вече беше без значение. Важното беше, че Кип твърде много улесняваше това, за което Андрос Гайл беше помолил треньор Фиск. Треньорът дори не го погледна, когато обяви:

— Кип Гайл заяви, че е полихром. Не е имало полихром в Черната гвардия от седемдесет години. Съществуват правила. Съобразихме се с тях. Заради вродените им преимущества полихромите трябва да избират само един цвят повече. Заради мръсния си език Трошача губи този избор. Цветовете за този двубой ще са зелен и син.

Погледът на Железни бе като воденичен камък. Кип извърна очи и потърси погледа на баща си. Гавин Гайл изглеждаше вече разочарован.

„Проклет да съм. Проклет да съм. Кип Плямпалото. Изиграх го право в ръцете му. Кип Замалкото.

Точно това съм аз. Кип Замалкото. За малко да стана герой, но избрах да съм страхливецът. За малко да спася селото си. За малко да спася Иза. За малко да спася Сансон. Но дори и за малко не спасих майка си. По дяволите, Замалкото е милостив. Не съм отмъстил за нея за малко. Заклех се да го направя. Правя някакви малки стъпки, казвам си, че трябва да вляза в Черната гвардия, за да получа достъп до архивите в библиотеката, но всъщност с охота забравих за нея. Какъв син! Каква вярност!

Може да са заговорничили да ме задържат извън първите четиринайсет, но възможно ли е всъщност аз сам да съм си го направил? Вероятно не. Щях ли да успея да стигна до първите седем? Определено не. Единствените добри неща в живота ми са нещата, които ми бяха дадени. Нищо чудно, че ме мразят. Не съм заслужил нищо.“