Брент Уикс - Заслепяващият нож

След това се изправи. Отпусна очите си в подчервеното и вече можеше да вижда. Ейрам също се беше надигнал и се озърташе.

Кип го удари с юмрук в корема и бързо отстъпи. Ейрам се присви и изпъшка. Кип мина крачка наляво и го удари в бъбрека.

След това, твърде бързо, някой в тълпата сътвори магическа факла. Не! Някой изхвърли нагоре жълт пламък. Кип отново стисна очи за нормално зрение. „Мога да притегля жълто, ако съм…“

Но Ейрам му налетя. Удари го в слабините и го спъна.

Лицето на Кип остърга пръстта, а след това Ейрам скочи отгоре му.

Заудря го с юмруци по краката, силни удари точно в средата на бедрата, за да ги обездвижи.

„Болката не е нищо, не е нищо, не е нищо…“

Все едно беше какво си казва. Това не беше болка. Това беше простият отказ на тялото му да се подчинява на заповеди.

„Мисли, Кип, мисли! Един удар може да сложи край на боя.

Един късметлийски удар. Оролам, моля те! Дай ми само един такъв удар!“

Пльосна се по корем. Макар да бе посещавал малко часове по борба, знаеше, че това е глупав ход. Ръцете и краката ти — твоите оръжия — стават почти безполезни. Напрегна се и отметна глава назад колкото можеше по-силно, с надеждата да удари Ейрам в лицето.

Тилът му се хлъзна по страната на Ейрам.

Кръгът отново светна с естествена бяла светлина — огледалата на полето бяха сменени и жълтата светлина бе угасена. Единствената надежда на Кип бе разбита. Дори не беше имал време да притегли жълто. Зелените филтри пак се отвориха.

А след това нещо стегна ръцете му. Луксин, какво друго. Юмрук го удари по дясното ухо. Другият по лявото. После по бузата му. После — по устата.

Дясно, ляво, дясно, ляво, дясно…

Кип губеше съзнание. Но Ейрам беше обезумял. Ножицата му с крака се беше разхлабила, понеже се беше съсредоточил само върху това да бие Кип, докато го размаже.

Кип изрева и се надигна, а Ейрам изгуби равновесие и падна напред. Кип се надигна на колене, но Ейрам го затисна и заудря с юмруци, все по-силно и по-силно, удряше го в лицето.

Разплакан, оглупял от гняв и болка, заслепен от кръвта, Кип изрева пак и се изправи… надигна по-голямото момче във въздуха, наполовина на гръб, наполовина — върху раменете си. Усети как Ейрам спря да удря и ръцете му се сключиха върху врата му.

— Давай, Трошач! — извика някой от тълпата.

Единствената мисъл, която му мина през ума, беше да размаже Ейрам като буболечка. С крясък, заглушил пронизителния звук от свирката на Фиск, Кип се приведе, хвърли се на земята и…

Падна върху огромна червена възглавница. Някой неумолимо издърпа ръцете и краката му, после смъкнаха Ейрам от него.

Облаците плътен червен луксин се разпръснаха и Кип остана сам и разплакан на земята. Треньор Фиск го огледа бързо, за да види колко тежки са нараняванията му, после се изправи.

— Ейрам печели. Първите четиринайсет са решени. Оттук насетне се борим за място. Но, Ейрам, ти загуби самообладание. Адски близо беше до отстраняване. Приключил си за днес.

— Не! — извика Кип.

Треньор Фиск го изгледа, а след това извърна очи, сякаш Кип се беше посрамил.

Кип плачеше. Не от болка, макар че вече всичко беше болка. Беше стигнал толкова близо… Можеше да размаже Ейрам, ако просто ги бяха оставили да довършат боя. Беше за малко…

За малко. Той беше Кип Замалкото. Кип Провала. За малко — достатъчно добър. Плачеше и се беше омазал целият със сополи и кръв.

Вдигна глава и се огледа. Очакваше да види, че Гавин напуска. Кип беше разочарование. Разплакано момиченце, след като на Гавин му трябваше син, който да е негов образ и подобие. Кип изобщо не беше като баща си. Как можеше жълъдът да е паднал толкова далече от дъба? Но Гавин му кимна да се приближи.

Кип стана и тръгна към дървените скамейки и към баща си. Наведе очи унизен, унизен от сълзите, стичащи се по лицето му, без да може да спре, без да може да ги скрие.

Някой започна да ръкопляска. След това се присъединиха и други, и всички заръкопляскаха. Кип погледна да види дали Ейрам се покланя, или нещо такова. Не. Всички ръкопляскаха и гледаха него. Него?!

Кип потърка чело, мъчеше се да се овладее. На него? За него?

Мамка му! Заплака още по-силно. Искал беше да е черногвардеец. Черногвардейците бяха единствените хора, които уважаваше. Единствените хора на света, като които искаше да бъде. И ги беше провалил — а те му ръкопляскаха.

Взе някаква кърпа, уж за да изтрие кръвта от лицето си. Покри главата си с нея. Някой го прегърна през рамо и Кип видя, че е баща му.